СЛУЖБОМЕР

неделя, ноември 30, 2014

Стихоплетство

Видях скоро на едно място в Интернет възхвала за Асен Босев.

Някаква годишнина имало.

Да, динозаврите като мене го помнят.

Детски поет – в кое букварче, в коя читанка, на кое тържество не го имаше.

Но, сериозно погледнато, Асен Босев си е един абсолютен стихоплетец, каквито на света има с милиони.

Вижте само:

„Дявол да го вземе

хубавото време,

зарад него Гана

книга не похвана…“

Извинявам се, ама това може да го напише и една посредствена даскалица по литература…

понеделник, ноември 24, 2014

Рафаел Мантесо

Лесно е да превърнеш обикновения ден в малък празник - достатъчно е само да погледнеш на обичайните вещи по нов начин и малко да ги дорисуваш. В бамбуковите листа непременно трябва да има панда, а по дръжката на лъжицата сигурно ще е весело да се пързаляш, ако си малко човече (AdMe.ru, превод от руски).

Ето една колекция от рисунки на бразилския художник Рафаел Мантесо, публикувана в руския сайт AdMe.ru и отговаряща дословно на горната характеристика.



неделя, ноември 23, 2014

След указа на Порошенко

Автор: Виктор Шевчук

Превод от руски: Павел Николов

На Путин вече не му е до настъпление. Със своя указ за прекратяване на финансирането на окупираните територии Порошенко фактически произнесе присъда над Путин и сега ситуацията в Кремъл придобива съвсем неочакван обрат.

Нали на шията на президента на Русия сега виси не само 40-хилядната армия на нахлуването, която трябва да бъде хранена, обличана и топлена, а също така и пазена. На шията са му повече от два милиона жители на един сепаратистки регион с разрушена инфраструктура пред прага на студовете, както и нова автоматична спирала на санкциите, която просто ще довърши Русия.

За това по-специално пише на страниците си изданието „Новое Время“ („Ново време“):

„Москва се оказа пред избор: или да признае ДНР, ЛНР и куп по-малки групировки, като поеме издръжката на регион с няколко милиона жители, или да закрие проекта „Новорусия“ и да обяви местните жители за украинци, изоставяйки ги да зимуват самостоятелно. Кремъл попадна в положението на класически „двузъбец“, когато и двата варианта са лоши. Първият заплашва с нови санкции, с окончателно демонтиране на отношенията със Запада, а също така с гигантски разходи за пенсии, заплати и възстановяване на инфраструктурата на Донбас. При падащите цени на нефта, продънения бюджет и вече работещите санкции – това е колапс за икономиката на РФ.

Вторият, като имаме предвид настъпващите студове и недостига на изток дори на храна, носи зародиша на хуманитарна катастрофа, която как да бъде „стоварена“ на Украйна: Киев е готов да помага и да плаща на тези, които издигат синьо-жълтия флаг. Освен това вторият вариант е онова „предателство по отношение на Новорусия“, за което засега тихо шепнат „имперските“ сайтове. Реализацията на този сценарий ще отвърне от руския режим ядрото на неговата подкрепа – масовия потребител на пропагандния телепродукт“.

Според секретен доклад, поставен на масата на Путин, ситуацията в кремълската „Новорусия“ изисква незабавни вложения от милиарди долари, а също така няколко хиляди специалисти по възстановяване на инфраструктурата и с хуманитарни конвои в този случай не може да се мине – повече от два милиона души трябва да бъдат хранени, при което всичко, попаднало на тази територия, се разграбва още по пътя от всевъзможни банди. Освен това трябва да се създава вътрешна буферна зона между бунтовниците и територията на Русия, защото и сега има случаи на проникване на въоръжени банди от Донецк на територията на руските региони. Като тези банди вършат същото, което вършат и в родината си – грабят и даже нападат милицията.

Като цяло може да се каже, че след указа на Порошенко на Путин вече не му е до разширяване на „Новорусия“ или до пробиване на каквито и да е коридори. Сега му се налага да мисли как да се отърве от Донбас или още по-добре – къде да бяга през пролетта на 2015 година“.

събота, ноември 22, 2014

Ноирматив

(Сравнителен анализ на малката нужда)

Автор: Викотор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Това се случи на пресечката на двете улици „Бронни“ – там, където на мястото на приснопаметното съветско кафене „Аист“ се е разположил нашироко разкошен новиковски ресторант…

Вървях по „Балшая Бронная“ към „Мала“. Срещу ресторанта беше спряло червено ферари, противоположната страна също беше задръстена, честно казано не от жигулита. И ето че от джипа слезе компания, състояща се от трима мъже над четиридесетте, и тръгна към ресторанта.

И единият каза след двамата:

- Ей сега да се изпикая само.

И се изпика.

Бавно, със задоволство, за радост на препълнения организъм, върху колелото на собствения си джип. В ясна слънчева вечер, в центъра на Москва. Прииска ми се да напиша – „за изумление на минувачите“, но разбрах, че това нямаше да е истина. Минувачи имаше, но като че ли се изумих само аз…

Пак съм изостанал от реалността.

Хората отдавна са забелязали, че законът работи само там, където не надхвърля прекалено много границите на обичаите. Иначе казано, ако се въведе в Гвинея-Бисау по измамен път в действие датската конституция, Дания няма да се получи, а ще се получи същата Гвинея-Бисау, но в голямо недоумение.

Руският закон не разрешава да се пикае на улицата – нито денем, нито нощем, нито в Тютюши, нито по стените на Мавзолея. Но така е по закон. Всесилният обичай измества реалността по посока на мълчаливата и по-диференцирана полугвинейска норма, според която някъде наистина не трябва (в най-новата езикова практика това „наистина“ се означава с думата „строго“), някъде не може, но ако много ти се иска, може (ако е на здрачаване - от бога е дадено), а някъде може и открито посред бял ден, защото всички са свои хора и както е казано у Чехов, „хайде бе, тук да не е Англия“.

Затова моето неотдавнашно изумление засягаше, разбира се, не закона (виждали сме ги тези закони), а поредното придвижване на нормата. Защото съвсем неотдавна това, мислимо край закътан дувар, тук беше съвсем немислимо.

Преди над двадесет години, през първоначалните „щури времена на деветдесетте“, преминахме през подобно рухване, но това рухване имаше друг характер: то съпътстваше държавата. Съветския страх от „ченгето“ и парткома се срина, други сдържащи механизми още нямаше на бял свят и дива следреформеност буйстваше в пълната си сила.

След това малко по малко се появиха обществените нормативи.

После започна да укрепва държавата.

Тя укрепваше, укрепваше и укрепна така, че не остави в страната нищо друго освен себе си. Сега наоколо са само силоваци, нравственост и тотален контрол; ако не е Бастрикин, ще е Чайка; ако не е Гундяев, ще е Колоколцев! Защо тогава този господин от джипа пикае така свободно насред Москва, близо до дома, където е живял Рихтер, и защо никой даже и не надава глас по този повод?

И по какво се различава това пикаене от аналогичното (и може би със същия изпълнител) преди двадесет години?

Струма ми се ето по това.

В началото на деветдесетте диващината на този човек е символизирала отпадането му от държавата, сега тя символизира пълното му единение с държавата!

Простащината, презрението към закона и правото на силния, култивирани през всичките години на Путин и достигнали върха си при третия му мандат, отдавна са станали негласен обичай, много по-силен от всяка една буква на закона. Обичай, който ни разлага ежедневно.

Безнаказаността на своите влезе в плътта и кръвта ни – това е, което съществува, така да се каже, по мълчалива договорка… Така че защо този човек да не се изпикае върху колелото, когато е на зор? Не е излязъл на самотен протест, нали?

Така че всичко е нормално.

Той не нарушава нормата, така че всичко ще бъде наред.

петък, ноември 21, 2014

Играта

Гледам във Фейса – възмущават се разни хора, че трите наши деца от Евровизията били разкарвани насам-натам, срещали се с този и онзи, а едното даже припаднало, не издържало на напрежението.

Късно е, много късно е обаче да се възмущавате!

Когато трябваше да негодувате, че вкарват десетгодишни деца в шоу бизнеса (където - между другото - едни възрастни чичковци и лелки правят тежки бали от пари), вие ръкопляскахте и запалихте интернет пространството с „ах“, „ох“ и „осанна“.

Ако сте очаквали нещо друго сега, значи сте били доста наивни.

Шоу бизнесът си има свои правила и те – уви! - не са свързани само с излизането на сцената.

Сега тези деца чичковците и лелките ще ги изстискат като мокри парцали до последно, след което ще ги захвърлят, както се захвърлят непотребни и безполезни вещи, и след месец-два никой вече няма да се сеща изобщо за тях.

Ще започне търсенето на нови жертви (не слагам думата в кавички, защото определено смятам децата - всички, не само нашите! - използвани от шоу бизнеса наистина за жертви), ще има пак „ах“, „ох“, „осанна“ и ръкопляскания, а после - отново учудване и възмущение: „Ама защо така?“.

Ами как защо - защото такава е играта…

сряда, ноември 19, 2014

Въстанията в Русия и СССР

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Един от най-устойчивите съветски митове е, че СССР е бил рай за „братските народи“. Митът спокойно съществуваше и се поддържаше от пропагандата, зад която се криеше най-чудовищната част от историята на империята. Книгите и филмите от съветско време убеждаваха хората, че многобройни врагове са пречели да се строи социализма и комунизма, без да обясняват, че първо, враговете са били значителна част от населението, и второ, криейки, че през целите 74 години на съществуване на СССР е имало бунтове, въстания и протести. Но ако погледнем по-назад в историята, традицията за съпротива на властта се е появила много по-рано. Откакто Московското княжество решило внезапно да стане държава, завземайки все нови и нови земи. Населението на завзетите територии се е съпротивлявало, не желаейки да се подчини на новите правила.

С разпадането на СССР станаха известни много факти. Например в съветската историография по отношение на Грузия беше създадена една съвсем благоприятна картина – след подписването на Георгиевския трактат през 1783 година цар Иракли II е отворил вратите за Руската империя. В действителност трактатът не казва и дума за доброволно влизане на Грузия в състава на Руската империя, в него се говори единствено за политическо покровителство. През 1801 година руският цар Павел I подписва Манифест за присъединяване на царството Картли-Кахети, позовавайки се на молбата на починали по това време цар Гиорги XII и без да обръща внимание на протестиращите срещу завземането на Грузия наследници на престола. След десет години към империята било присъединено и Имеретинското царство.

В руската Уикипедия се споменява скромно само едно въстание на грузинците срещу руските окупатори през 1905-1907 година. В действителност съпротивата започва веднага след анексията. Първото въстание започва в Кизики още през 1802 година и в него участват няколко хиляди грузинци. След две години въстанието обхваща планинските райони на Картли, при потушаването му загиват няколко хиляди души, арестувани са повече от 300. През 1812 години е кахетинското въстание, през същата година шест хиляди грузинци се бият с окупационните войски край селата Шалда и Шатили. През 1819 година е въстанието в Имерети и Рача, през 1820 година е кутаиското въстание. До 1918 година, когато Грузия обявява своята независимост, има над 25 бунта, въстания, протести и сблъсъци.

Демократична република Грузия съществува от 1918 до 1921 година. Независимостта на Грузия е призната от Съветска Русия на 7 май 1920 година, а след десет месеца страната е завзета от Червената армия. Но и тогава грузинците не оставили на мири сега вече съветската власт: през 1924 година по цяла Грузия започва въстание, жестоко смазано от болшевиките. Вълнения и протести срещу съветската власт съветската власт съпровождали цялата история на Грузинската ССР. През 30-те години започнали масови репресии, а в началото на 40-те – арести и масови екзекуции на активисти на националното движение, през 1949-та – масови репресии срещу студенти и преподаватели от Тбилиския университет, а през 1951 година – депортация в Сибир, 20 хиляди „неблагонадеждни“. През 1956 година митинги обхващат цяла Грузия. И така до 1989 година, когато на 9 април съветската армия разгони жестоко мирната акция в Тбилиси.

Грузия е само част от историята на Русия, а след това и на Съветската империя, където окупираното население се е съпротивлявало. За това има сериозни причини: от началото на 19 век царската администрация унищожавала планомерно грузинската култура – забранено е образованието на грузински език, не се разрешава използването на езика в богослужението, унищожена е автокефалията на Грузинската православна църква, замазани са грузинските църковни фрески и са заменени с други – според „руската традиция“, престроени са части от храмовете и манастирските комплекси.

В края на краищата, от началото на 17 век в различни части на разрастващата се Руска империя периодично избухвали бунтове и въстания – въстанието на Иван Болотников, Селската война на Степан Разин, Пугачовия бунт, казашкото въстание на Кондратий Булавин, полското въстание, вълненията в окупираната Централна Азия. През 1861, 1877, 1878, 1907 и 1917 година избухнали въстания в Северен Кавказ, преди всичко в Чечня и Дагестан. През 1958-1859 година в петнадесет губернии на Поволжието и на Централна Русия се разразило антиалкохолно въстание, 780 инициатори били арестувани и изпратени на каторга. През 1902 година въстание обхванало Харковска и Полтавска губерния. От средата на 17 до началото на 19 век срещу окупацията се съпротивлявали чукчите, те водели истинска война с руските войски.

За съжаление историците не са дали до ден днешен точна статистика за бунтовете, вълненията и въстанията по време на Руската империя, но дори по откъслечни сведения може да се съди за стотици случаи. Освен известните, имало огромно количество местни и селски бунтове, причина за които ставали поземлените реформи и чиновническото своеволие. По краищата на империята бунтовете и въстанията продължавали чак до отричането на царя от престола. Най-значителното от тях било през 1916 година – на по-голямата част от територията на съвременния Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан. При смазването му загинали няколко стотин хиляди души.

В историографията на СССР се споменават въстанията по време на Руската империя, но практически нищо не се казваше за съветското време. Това беше забранена тема. В действителност въстания е имало не по-малко отколкото по времето на бащицата цар и те са били много по-жестоко потушавани – оръжието беше по-съвършено, страната се намираше зад „желязната завеса“. Цензурата се грижеше за спокойствието.

Още по време на перестройката започна да се появява първата информация за разстрела на новочеркаското въстание през юни 1962 година. Началото на всичко дава стачката в Новочеркаския локомотивостроителен завод, към работниците от стоманолеярния цех се присъединяват граждани. Хората на митинг поискали повишаване на заплатите, а в отговор властите им изпратили армията – въоръжени войници и танкове. След като протестиращите се насочили към зданието на градския изпълнителен съвет, по тях започнали да стрелят. Загинали 24 души, чиито тела властите откарали тайно и ги погребали в чужди гробове. Били ранени 87 души, а арестувани 240.

Една година по-рано безредици имало в Краснодар, през същата 1961 година бунтове се случили в Александров и Муром, Владимирска област. През 1959 година по време на смазване на бунт в казахстанския Темиртау били убити 11 души, 70 души били арестувани, а петима от тях осъдени на разстрел. През 1975 година морски офицер вдигнал въстание на кораба за унищожаване на подводници „Сторожевой“, смазано с помощта на военни бомбардировачи. Инициаторът на въстанието капитан 3-ти ранг Валерий Саблин бил осъден на разстрел.

Най-много въстания имало в първите години на съветската власт. На болшевиките се съпротивлявали жителите на Далечния Изток и Сибир. През 1924-25 година е Тунгуското въстание на тунгусите и якутите. През 1931-34 година е Казимското въстание на хантите и ненците, през същата година – Уровското въстание в Забайкалския край. Амурските казаци и селяни се бунтували през 1924 година. В Крим през 1920-30 година избухва Алакатското въстание. От 1954 година нататък в СССР имало над 70 въстания и масови митинги. Броят на загиналите се изчислява на стотици, ранени са хиляди, няколко хиляди са осъдени като криминални престъпници, сред които и на най-крайната мярка – разстрел. География на безредиците е почти целият Съветски съюз.

Съставителите на списъците уточняват, че те са непълни. Едва сега, през последните години изследователите се опитват да възстановят хронологията на събитията и подробностите от тях. Чеченският историк Маирбек Вачагаев например има материали за въстания на Северен Кавказ през 1919, 1920, 1921, 1924, 1930, 1937, 1942, 1973 година. В съвременна Русия повечето от архивите са недостъпни, днешните власти все така се страхуват от огласяването на документи и информация.

Френският писател и пътешественик маркиз Астолф дьо Кюстин посетил Русия по покана на император Николай I и четири години по-късно издал в Париж книгата „Русия през 1839 година“. Не е известно по каква причина императорът е поканил французина, но книгата се оказала първата достойна критика на Русия. Астолф дьо Кюстин нарекъл образно Николай I „тъмничен надзирател на една трета от земното кълбо“ и именно на френския публицист принадлежи определението „Русия е затвор на народите“. Показателно е, че книгата на Астолф дьо Кюстин е преведена цялата на руски език едва през 1996 година. Била е четена, вероятно в оригинал, от Ленин, който през 1914 година в статията си „По въпроса за националната политика“ повтаря фразата за „затвора на народите“.

Като всеки популист, Ленин обичал да критикува своите предшественици, но когато идва на власт, успял да повтори престъпленията по много по-ужасен начин. Лицемерният вожд пишел за свободата, равноправието и законите, но станал инициатор за създаването на огромен концлагер, където преследвали, унижавали, убивали и всичко това се представяло като „народно щастие“. Накрая, през 1983 година, президентът Роналд Рейгън даде още една оценка на ситуацията в СССР, наричайки го „империя на злото“.

И накрая – доста рязко резюме на изложеното, автор на което е руският поет Фьодор Тютчев: „Руската история до Петър Велики е пълна панихида, а след Петър Велики – изцяло криминално дело“. Столетие по-късно неизвестен съветски пропагандист е измислил две великолепни и много точни определения – „капиталистически свят“ и „социалистически лагер“. Явно под „лагер“ се е разбирало нещо сплотено, а се е получило правилното – лагер, колония, затвор.

Да се определи „качеството“ на руските и съветските бунтове и въстания е просто: в Руската империя хората излизали по улиците и площадите, протестирайки срещу икономически и социални проблеми. Те не искали политически свободи, като изключим въстанието на декабристите през 1925 година и Февруарската революция през 1917 година. В покрайнините на империята бунтовете и въстанията били насочени срещу окупацията и политиката на царската администрация. В първите години на съветската власт населението се съпротивлявало срещу болшевиките и колективизацията. Започвайки от 50-те години, в националните републики се появявили първите освободителни движения, които доведоха до тяхната независимост.

понеделник, ноември 17, 2014

Притча за унинието

Превод от руски: Павeл Николов

Преди много години Дяволът решил да се похвали и изложил за всеобщо разглеждане всичките инструменти на своя занаят. Той ги поставил акуратно в стъклена витрина и прикрепил към тях надписи, за да знае всеки какво е това и колко струва всяко отделно нещо.

Каква колекция била само! Там се намирал и блестящият Кинжал на Завистта, и Чукът на Гнева, и Капанът на Алчността. По лавиците били любовно разположени всичките оръдия на Страха, Гордостта и Омразата. Всички инструменти лежали на красиви възглавнички и предизвиквали възхищение у всеки посетител на Ада.

А на най-далечната лавица лежало малко невзрачно изхабено дървено ножче с надпис „Униние“. За голямо учудване, то струвало повече от всичките инструменти, взети заедно.

На въпроса защо Дяволът цени толкова високо този предмет, той отговорил:

- Това е единственият инструмент в моя арсенал, на който мога да разчитам, ако всичките останали се окажат безсилни. – И той нежно погладил дървеното ножче. – Но ако успея да го забия в главата на човека, той отваря врати за всичките останали инструменти…

Източник: http://www.adme.ru/svoboda-psihologiya/pritcha-ob-unynii-737260/ © AdMe.ru

четвъртък, ноември 13, 2014

Кучи синове

Автор: Виктор Шендерович

Превод: Павил Николов

Най-сетне разбрах на какво ми прилича нашата администрация.

Прилича ми на моя лабрадор Ватсон.

Когато го викаш в парка след разходка, за да му сложиш каишката, той стремително оглушава. Иначе казано – и от един метър не чува, колкото и да викаш. Зает е със своите си дела.

А после идва онова удивление в честните очи: аз ли? За мене ли се отнасяше?

Но ако спи по-късно в другия край на жилището, а в чинийката внимателно, почти съвсем без звук, му сложиш парче месо… Веднага става ясно, че момчето има отличен слух!

Така и тези: когато сто хиляди московчани на Болотна искат оставка – просто не чуват! Просто даже не разбират: за какво, моля ви се, става дума?

А когато след това някой номенклатурен глупак поиска да се засили контролът над средствата за масова информация, да се затегнат гайките или да се въведе монархичен режим – веднага става ясно, че това е бил гласът на народа.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: И нашите чиновници не падат по-долу: чуват само тогава, когато им пада нещо в чинийката...

сряда, ноември 12, 2014

"В понеделник ще е късно"

Така се казва третата стихосбирка на поета Добромир Банев, която беше представена вчера в книжарница „Хеликон България“, град София.


Стиховете, събрани в малката – но не по съдържание малка! – книжка, ще зарадват безусловно всеки, който има сърце за хубавата поезия.


Редактор на стихосбирката е поетесата Маргарита Петкова, един безспорен гарант за качество, ако ми позволите да се изразя така грубо и непоетично, защото не ми е дадено от Бога да съм нежно лиричен като Добромир и Маргарита.


И за да не ви губя времето, ето ви едно малко филмче с няколко от стихотворенията, влезли в стихосбирката, изпълнени от самия поет по време на представянето.

Вижте филмчето и се надявам то да ви убеди, че – докато не е станало късно – трябва да потърсите стихосбирката „В понеделник ще е късно“ на Добромир Банев…


вторник, ноември 11, 2014

Да се наведем

Да, че ще има паметник на Георги Марков – добре е, заради „Задочните репортажи“.

Да, „Задочни репортажи“ са нещо изключително, но…

Някой в случая сети ли се, че Георги Марков е един от сценаристите на „На всеки километър“?

Че е бил един от помазаниците на комунистическата власт, приближен на Тодор Живков?

И изведнъж – завъртял стрелката на компаса на 180 градуса.

Дали?

Винаги съм си мислел и ще продължавам да си мисля, че хора като Марков, Димитър Бочев, Литвиненко, Виктор Суворов и прочее са хора на двойната игра…

Може и да не съм прав.

Но може и да съм.

Преобръщането на 180 градуса все ми е било и ще ми бъде съмнително.

Което ме кара да бъда нащрек.

А и особено в случаи, когато започваме да говорим за дисиденти у нас.

Защото в България дисидентството ни е било такова, каквато ни е сега демокрацията.

Като в знаменитата фраза на Тато.

Да се наведем, че да не ни забърше вятърът…

петък, ноември 07, 2014

Мъртви неща

„Les feuilles mortes se ramassent à la pelle,

Les souvenirs et les regrets aussi…“


Ето тези неща със сигурност повече няма да ми потрябват.

Така и ще си умрат, забутани някъде из шкафовете.

Защото се влачих по протести, пътувайки от Ихтиман до София и обратно в тъмни нощи, виках, свирих… и какво се получи: гласуваш за Реформаторския блок (по-специално – за Демократи за силна България), а получаваш Тиква, двама фашизоиди, доносници на Държавна сигурност, и Гоце Архара като черешка (червена, естествено) на тортата (също доносник).

#КОЙ потрива доволно ръце.

А това е титулът на един от профилите във Фейсбук, който съм създал и поддържах с много любов и желание до днес.

След гласуването на правителството и той ще отиде в небитието.

Сбогом на Реформаторския блок, сбогом на Демократи за силна България.

На следващите избори да не чакат гласа ми…

сряда, ноември 05, 2014

Доверие – един път

Преди време, когато Бойко Борисов оглави първото си правителство, му посветих един малък материал, който завършваше по следния начин:

„Така че – успех на новото правителство. Което, разбира се, не означава безрезервна подкрепа, както стана моден този израз. Резервите си ги имаме и ще си ги имаме, но няма да потриваме ръце в очакване, че правителството непременно ще се провали…“

Тогава сините буквално ме изядоха, наградиха ме с разни популярни епитети, от които „продажник“ беше най-мекият, а някои ме зарязаха като незаслужаващ никакво внимание мизерабъл.

Е, Бойко Борисов наистина доказа, че не е Бойко Борисов, а Бойко Тиквата, но най-странното е, че днес същите тези сини (и подобни на тях) се опитват да ме убеждават как трябва да дам доверието си на бъдещия кабинет, ръководен от същия Бойко Борисов.

Той вече бил друг, дъра-бъра, реформаторите щели да го държат под чатал, дрън-дрън, нови избори щели да са много лошо нещо, мрън-мрън – аргументи, та дрънкат.

Само че – благодаря!

Аз на Тиквата му гласувах един път доверие.

Не го оправда.

И втори път няма да го види.

На път са реформаторите да го последват.

Чакам само да направят правителство с ГЕРБ (защото рибата е все още в морето!), за да им кажа „Сбогом!“.

За неоправданото доверие, което им дадох на изборите с гласа си…