СЛУЖБОМЕР

петък, август 29, 2014

Аз, икономистът

Забелязали ли сте как старите вицове се повтарят в нови ситуации – или изцяло, или поне половинчато.

Та според един стар виц някой си се похвалил, че знае английски.

Попитали го как е „благодаря“ на английски, а той отговорил: „danke“.

- Ама това е на немски! – възразили му.

- О – зарадвал се той. – Аз съм знаел и немски!!

Та така и с мене.

Тиквата каза, че икономиката е лесна работа: едно и едно е равно на две.

И тъй като и аз зная, че едно и едно е равно на две, мога спокойно от пиедестала на филологическото си поприще да възкликна:

- О, аз съм бил и икономист!..

понеделник, август 25, 2014

„Само хора ходят горе в планината…“

Карти, апарат, компас…


Познахте, мирише на планина.

На Стара планина.

След един час - на влака и довечера в Котел.

Оттам – три дена до село Дъскотна и пак с влака обратно.

Ще има много снимки да покажа и разни интересни случки да разкажа от рода на тези как редовно прозяпвам и губя маркировката (ако изобщо я има).

Само дано не вали дъжд…

неделя, август 24, 2014

Ледени кофи и навирени…

Кампанията „Ледена кофа“ (на английски: ALS ice bucket challenge, което всъщност ще рече „предизвикателство ледена кофа за болните от АЛС“, но нас ни бива по опростяването и… опростачването) започва в САЩ като благотворителна акция за набиране на средства за лечение на болни от амиотрофична латерална склероза (АЛС), характеризираща се с тежка мускулна атрофия (пример: Стивън Хокинг; АЛС не влияе на умствените способности).

Механизмът на акцията е прост: предизвикваш трима души да си излеят на главата една кофа ледена вода (ледена, а не чешмяна, защото все ми се струва, че доста от участниците се плискат за разхлада в летните горещини с вода от мивката).

Който си излее на главата ледената кофа, дава 10 долара за болните от АЛС, който откаже – два 100 долара (това са минимални суми, по желание може и повече).

Защо непременно ледена вода на главата, от което има вероятност да си докараш някой сериозен менингит, не зная точно.

По принцип американците си падат по показната благотворителност и това го констатира още Холдън от „Спасителят в ръжта“ (1952 година) в разсъжденията си за двете тихи и скромни монахини, които събират подаяния за бедните, и нафуканите дамички, за които благотворителността е средство да ги видят хората колко са щедри и благородни.

От друга страна, може би инициаторът на предизвикателството, Кори Грифин, за да се съберат повече средства, е избрал именно този начин, познавайки добре останалия у човека, още от маймунската му праистория, навик да подражава на всякакви простотии.

Уви, Кори Грифин се удави преди няколко дена и отнесе тайната в гроба си.

Но начинанието му стигна чак до България.

И веднага беше почти повсеместно опростено… и опростачено.

Че даже и афиширано именно като такова.


Както виждате от живия пример, абревиатурата ALS (ядрото, същността на кампанията) вече я няма.

Каква е тогава целта на занятието?

Ами просто да си покажем бабаитлъка, подобно на Алековия герой, който в банята пред германците се бие в гърдите като горила преди чифтосване и реве гороломно: „Булгар, булгар!“

И да си покатерим снимките в интернет, за да ни гледат хората колко сме хубави (не колко сме умни, защото за поливане с ледена вода много акъл не се иска, ако изобщо се иска).

А аз междувременно разбрах, че „ледената кофа“ е стигнала и до моя град.

Пълната процедура била спазена.

Събрали се на центъра, полели се и се похвалили в нета.

Да им имам и мижавото предизвикателство!

Не мога сега, защото тръгвам утре по планините за една седмица, но като се върна, предизвиквам всички ихтимански мъже да минем през центъра в съботния пазарен ден, когато е най-многолюдно, с навирени…

Носове имах предвид, но това, което си помислихте, също не е лошо като идея.

Ето кое вече ще е истинско предизвикателство…

събота, август 23, 2014

Истински патриотизъм

Винаги съм предупреждавал моите ученици, когато се обърне случай, да внимават особено много с декларацията „Аз съм патриот!“.

Защото в мирно и спокойно време всички сме патриоти (питайте когото си поискате, никой няма да ви каже, че не е).

Истинските патриоти обаче (и фалшивите, разбира се) си проличават едва тогава, когато ситуациите се разбунят и нормалният ход на живота и времето излезе извън коловоза на обичайното.

Иначе казано – когато патриотизмът трябва да бъде проверен с дела, изискващи да дадеш нещо от себе си (не е казано непременно да дадеш живота си, Дядо Вазов го е рекъл много точно: „...всякоя възраст, класа, пол, занятье // зимаше участье в това предприятье: // богатий с парите, сюрмахът с трудът, // момите с иглата, учений с умът…“).

И ето ви един пример за истински патриотизъм, описан в текст от вчерашното издание на „Zaxid.net“ (мой превод от украински):

„Десетгодишният лвовчанин Тарас Кротко предоставил 1300 гривни (142,8 лева - бел. П.Н.) за помощ на украинската армия. Момчето събирало пари за таблет, но решило да ги даде за закупуване на бронирана жилетка. То донесло парите в студиото на местната радиостанция („Львівська хвиля“ – бел. П.Н.), която организирала кампания за събиране на средства, с които да се помогне на бойците от АТО.

Момчето оставило бележка, в която пояснявало, че 1300-те гривни са от родителите му за рождения му ден, но то решило да ги даде за бронирана жилетка на украинските войници.

„Бяхме малко обърсани, защото то дойде с касичката, в която си държеше парите, и каза, че таблетът не е най-важното нещо и може да мине и без него, а войникът без бронежилетка ще загине. А когато войниците загиват, няма да я има страната, а ако я няма страната – Украйна, която много обича, не му трябва нито планшет, нито нищо. И каза: „Слава на Украйна“ – разказва радиоводещият от Львівська хвиля“ („Лвовска вълна“ – бел. П.Н.) Андрий Великий.“

А това е бележката на Тарас с превод под нея и мисля, че няма нужда от никакъв коментар:


„Казвам се Тарас. Аз към на 10 години. Живея в град Лвов. За рожденния ми ден родителите ми дадоха 1300 гривни. Искам да дам тези пари за купуване на бронирана жилетка за нашите войници. Слава на Украйна!!! На героите слава!!!“

петък, август 22, 2014

Два цитата

И двата са насочени към Огнян Минчев във връзка с неговата статия, визираща Декларацията на Реформаторския блок.

Първият е от Сергей Добрев:

„Г-н Огнян Минчев, кой назначи Меглена Плугчиева за посланик в Швейцария, кой подкрепи Ирина Бокова за шеф на Юнеско, кой каза, че Сталин, Мао и Живков са "големи политици", кой гласува "въздържал се" когато в пленарна зала влезе закона за лустрация, кой подписа започването на Южен поток, кой направи "първа копка" на Южен поток, кой отказа да обжалва решението пак за Южен поток?

КОЙ?“

Така е, агитаторите за това, че демократите (ох, как забележително се обезцени и тази дума!) трябва да гласуват за ББ, би следвало първо да отговорят на няколко болезнени въпроса (не само горните), а не да припяват като будистки монаси едни и същи мантри със съмнителна стойност.

Вторият цитат е от Магдалина Генова (Нервната акула):

„Начи, разликата между мен и Минчев е, че той иска тоя да е на власт, за да не е оня на власт. Защо, само историята може да предполага.

Аз пък искам да има нормални, адекватни и отговорни хора на власт, за да има най-сетне реформи, изчистване на правосъдната система, икономически растеж, подобряване на живота на всички граждани и скъсване на връзката власт/държава.

Толкоз.“

Казаното от Магдалина е всъщност прецизен синтез на казаното в горепосочената Декларация.

Формулата "да дойде този на власт, за да не дойде онзи" винаги съм я приемал като "да седна на този к.р, за да не седна на онзи", защото не води до нищо положително, а единствено до смяната на една калпава власт с друга също толкова калпава власт.

Както и другата сладостна препявка: „Да изберем по-малкото зло“, заради която някога напуснах СДС-Ихтиман и не се върнах там дори тогава, когато любителите на „по-малкото зло“ си признаха по-късно, че са сбъркали и че „от две злини не си струва да избираш“ (английска поговорка).

Ето защо ще гласувам за РБ, който и каквито аргументи да ми вади като фокусник заек от цилиндъра.

Ще гласувам за РБ именно заради политиката на коренна промяна, която ми предлага – политика, която би довела до това нещата у нас да се случват като в нормалните демократични държави.

Обещанията на всички останали как ще цъфна и ще вържа след изборите (ако ги няма и – респективно – ако ги има тези или онези) изобщо не ме интересуват…

четвъртък, август 21, 2014

Людмила Улицкая: „Моята страна е болна…“

В края на юли руската писателка Людмила Улицкая получи Австрийската награда за европейска литература. Разказът за церемонията в есе за „Der Spiegel“ писателката съчетава с размисли за сегашното положение на нещата в Русия и света. (“InoPressa”).

Вчера ИТАР-ТАСС без всякакви обяснения отмени в последния момент пресконференцията на Людмила Улицкая във връзка с получената награда. Няма да се питаме защо и откъде е дошло нареждането. А става въпрос за престижно отличие, с което всяка нормална страна би се гордяла. Но не е така е в страната на Путин. А нататък следват няколко откъса от есето на Улицкая в мой превод о т руски език (Павел Николов).

„Тържествената част започва с австрийския химн – пише Улицкая. – Всички зрители стават, аз също. Добре ви е на вас, австрийците, мисля си с лека завист. Текстът на вашия химн е написан от нищо неопетнената поетеса Паула фон Прерадович. А ние от нашия руски химн отдавна вече се срамуваме. Първият вариант на текста по музика на Александър Александров е написан през 1943 година от придворния поет Сергей Михалков. В него имало мощни стихове: "Нас вырастил Сталин, на верность народу, // На труд и на подвиг он нас вдохновил". („Възпита ни Сталин, за вярност на народа, // за труд и за подвиг ни той вдъхнови“). След развенчаването на Сталин химнът се изпълнява без думи… През 1977 година Михалков преправи текста, оттогава в него се прославяше „Партията“. След това настъпи новото столетие и през 2000 година беше утвърден отново поправен текст: все същият Михалков, професионалист до мозъка на костите, смени думата „Партия“ с думата „Бог“, така сега е прието в нашата отново хукнала към православието страна. И авторът на текста, и композиторът между другото „починаха о бозе“, така че е сложно да се каже на кого ще му се падне да редактира химна следващия път. Страната ни прави в развитието си такива зигзази и спирали, че нищо чудно в новото си издание химнът да се върне обратно при Сталин“.

„Аз живея в Русия. Аз съм руска писателка от еврейски произход, възпитана в духа на християнската култура. Днес моята страна се намира във война с културата, с ценностите на хуманизма, със свободата на личността и с идеите за правата на човека… Моята страна е болна от агресивно невежество, от национализъм и от имперска мания за величие. Аз се срамувам от моя невеж и агресивен парламент, от моето агресивно и некомпетентно правителство, от руските политици – привърженици на насилието и вероломството, които се мислят за супермени. Срамувам се от всички нас, от нашия народ, който изгуби своите нравствени ориентири“ – продължава писателката.

„Аз не се занимавам активно с политика, но когато ме питат, казвам това, което мисля. Ето защо ме записаха в „петата колона“ и ме обвиняват в омраза към собствената си страна. Според мен, да се оправдавам е и безполезно, и глупаво. Никаква омраза не изпитвам, само срам и безпомощност. Днес Русия води самоубийствена и опасна политика, която е заплаха най-напред за самата Русия, но напълно може да доведе и до трета световна война. Тази война всъщност вече е започнала. Локалните войни в Чечня, в Грузия и сега в Украйна са само пролог. А май няма да има кой да напише епилога“.

„Цивилизацията се озова в задънена улица – смята Улицкая. – Науката, просветата, познанието и изкуството не успяха да укротят характерната по природа агресия на човека. Преди ни се струваше, че културата има сили да победи стремежа към самоунищожение, но се страхувам, че на човечеството повече не му остава време. Цивилизацията и нейните велики технически достижения, колкото и да ни е тъжно, доведоха до това, че имаме възможността за най-кратки срокове да се унищожим помежду си… Мисълта за инферналната природа на злото вече не е модерна, човекът върши зло самостоятелно и превъзхожда в това дявола“.

„Моята страна с всеки изминал ден приближава света към нова война… Прости ни [1], Европо, но ми се струва, че никога няма да станем част от европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, актьори, философи и учени днес не са в състояние да спрат политиката на облечените във власт безумци точно така, както преди не са могли да направят нищо с политиката на религиозните фанатици и на комунистическите идеи… 300 години сме черпили сили за съществуване от едни и същи извори… и никога не сме се разделяли с надеждата. Днес ние, дейците на руската култура, тази малка част, към която принадлежа и аз, можем да кажем само едно: прости ни, Европо!“

БЕЛЕЖКА

1. Руската дума „прощай“ освен „извинявай, прости“ означава също така „довиждане, сбогом“.

сряда, август 20, 2014

Възвисяване

Няколко дни в Копривщица, на Димчовите поетични празници, ме направиха като че ли съвсем друг човек.

Три стари, но все още действащи кримки от Димчовите празници –
Маргарита Петкова, Дойчо Иванов и моя милост


Опитвам се да чета за ставащото у нас и по света и не изпитвам почти никакъв интерес, все едно съм в една друга сфера, над всичко това.

Нашенските събития ми се струват безкрайно блудкави и вероятно това е не само заради информационната суша на отпускарския сезон и заради това, че все още чувствам умора от макар и приятните ангажименти, които имах по време на празниците.

Макар и не така силно като преди, успяват да привлекат значително вниманието ми само събитията в Украйна и Русия (от тях май зависи повече какво ще бъде бъдещето ни, отколкото от това кой ще спечели изборите през октомври, та затова).

Но както казва Висоцки: „какво да се прави - и боговете са слизали на земята“.

Та ще се приземя и аз.

И ще вляза в предишния ритъм.

Каквито и да са възвишените сфери (на поезията, на виното и на лауданума – тук вече цитирам Бодлер, вие прибавете още нещо друго, ако знаете), прекалено земен човек съм, за да пребивавам постоянно там…

четвъртък, август 14, 2014

Руското ноу-хау

Автор: Виктор Шендерович

Превод: Павел Николов

Руската помощ за жертвите на хуманитарната катастрофа в Югоизточна Украйна напълно се покрива с руската народна препявка: „"Сама садик я садила – сама буду поливать" („Сама си садих градинката, сама ще си я поливам“).

Катастрофалната градинка на територията на чуждата, довчера още братска държава, ние садим с упорство и разнообразие, съвсем невъобразими в мирния живот. Ако с такава настойчивост и с такова майсторство прецизирахме технологиите на отечественото автомобилно производство, Русия отдавна щеше да произвежда мерцедеси.

Но мерцедесите не са интересни. Това и немците го могат. Нашето ноу-хау е хаосът! Производство на беди в промишлени мащаби и поддържането им в дресирано състояние. Създаване на условия, несъвместими с живота…

А след това, както се полага на наследничката на страната на Съветите – борба за мир! Това влиза в комплекта. Хуманитарен аспект, значи. Койно не се е скрил, не му е виновен Путин…

Така изглежда пълният производствен цикъл.

Впрочем, нищо ново: такъв случай е описан в литературата. След като изпраща на Йов огън, болести и смърт на близките му, Господ отмества облака и казва с удивен глас: опа! Ти имаш проблеми, братко. Лошо. И мисля, размишлява си на глас Господ, че това е, защото не ме обичаш достатъчно, докато аз те унищожавам…

И понеже е щедър, поради спецификата на своята доброта, изпраща хуманитарна помощ.

А зад гърба на Господ в този стар сюжет, както си спомняте, стоял сатаната…

понеделник, август 11, 2014

Путин вместо сьомга

Автор: Виктор Шендерович

Превод: Павел Николов

Обичате ли норвежка сьомга? Обичате ли я така, както я обичам аз. Не, вие не знаете какво е норвежка сьомга!..

Класически цитати вече се смесват в печалната ми глава. Какво само не си е мислила тази глава за Путин и Ко, какво само не е очаквала от злодеите, но животът пак разкъса моите фантазии като куче грейка.

Те, разбира се… са юнаци, да! Големи юнаци. Няма как да отречеш последователността на тези момчета. При всеки кръстопът избират най-задънения вариант.

За да икономисат време, мисля аз.

Защото… колапс все едно ще има, така че нека да е по-скоро. А иначе изоставаме, граждани.

Но аз се отвлякох, а исках да поразсъждавам за сьомгата. Норвежката, както разбирате. Не е изключено впрочем някога да е била наша, просто е заминала от Мурманск при норвежците – след екологията и моряците от търговския флот. Преди четвърт век корабите стояха по нашите пристанища на три реда, сега при кейовете е празно… Русия се изправя на краката си и постепенно рухва.

Но дори и за това не ми е думата. А ето за кое.

В тона на първите реакции по темата за сьомгата видимо изпъкваше нотата на червенознаменното злорадство: простият народ, разбира те ли, и преди не е ял червената риба – нека сега буржоазията да поседи на диета… И без сьомгата ще минем, заключи оптимистично един експерт.

Така де! Разбира се, че ще минем, скъпи!

Списъкът на нещата, без които можем да минем, изобщо е доста голям и през топлото време на годината на първо място в него стоят гащите. Без мозък например може изобщо да се мине цяла година. Ако наблегнем добре в избраното направление, скоро за пореден път ще започнем да демонстрираме на света способността си да минаваме с много малко. Изпитвайки традиционното чувство на дълбоко удовлетворение като се сдобием с половин дузина ролки тоалетна хартия, без която на свой ред също можем да минем…

Изобщо, перспективите са добри, а главно – до болка познати на ветераните от последните петилетки. Нас вече с нищо няма да ни удивят, но ето тези, които не са заварили положението един хляб в ръцете – скоро ще се поразят силно от новите очертания на живота.

И цялата тази радост заради отказа на един упорит авантюрист да се признае за победен.

Казват, че той, този авантюрист, отдавна угрижен на тема отравяне, отскоро се е обградил с дегустатори в три редици… Можем да го разберем. Аз на негово място и с четвърта редица ще се заобиколя, и изобщо пред хората няма да излизам.

Каква ти тук норвежка сьомга.

неделя, август 10, 2014

Сливи за… ракия

Баба ми по майчина линия казваше: „Суо дупи рибъ ни йде“ („Сухо дупе риба не яде“).

А ако не си мръднеш на село задника, може и ракия да не пиеш (домашна, иначе на магазина дал Господ шльоковица).

Потегляне рано-рано, слънцето още не е изгряло.


На баира – една кобилка.


Малко по-отгоре – сливи, сливи, сливи.


Недей дочаквай и зори, върви бери, бери, бери…


Кой на слива, кой под слива…


На връщане – три овчици и една козичка.


Козичката се оказа много любопитна.


Мат`ряла.


Ракията осигурихме, вече можем да видим новините…


събота, август 09, 2014

Бизнес на село

Това висящото е татарика.

Гледаме си я в двора на село.

След това я режем, връзваме я и я качваме на тавана, където се суши.

Тук вече е смъкната от тавана - изсушена и готова да потегли за Русе.

Използват я цветарите при аранжирането на букети.

На тях я продаваме.

Селски бизнес – оттук капне, оттам капне, гладен може да ходиш, ама от глад няма да умреш…

петък, август 08, 2014

Пътят към Рая

Западните санкции ще дадат на Русия възможност да направr своята икономика по-нравствена. Това мнение изказа председателят на Синодалния отдел по взаимоотношенията на Църквата с обществото протойерей Всеволод Чаплин. Според него обществото не трябва да ориентира хората само към потребление. След санкциите Русия ще отиде в Рая.

„Ако става въпрос кае е главното: живот заради изпълнението на висшата мисия на своя народ или живот заради потреблението, ние трябва смело да кажем и на себе си, и на целия свят, че потреблението не е главното. Нещо повече, по отношение на потреблението трябва да се помисли не за постоянен ръст, а за самоограничение“ – смята свещеникът.

„Свободный журнал“, Русия (превод П.Н.)

Браво, дядо попе!

Досега знаехме, че в Рая се ходи за благочестиви деяния.

Сега разбрахме, че това може да стане и като не ядеш български краставици.

Една само препънка има.

Как така водка без краставичка, а?..

четвъртък, август 07, 2014

Филми на село – „Земя“

Филмът на Александър Довженко „Земя“ („Земля“, 1930 г.) безспорно не е за изпускане от любителите на киното като изкуство, а не като средство за отмора след напрегнат ден.

Ако подминем две сцени и няколко реплики (по принцип репликите са малко, филмът е ням и думите на героите се изобразяват с титри), които имат определено пропаганден характер (във времето на сталинизма сме!), всичко останало е изключително въздействаща кинопоезия (Довженко учи една година в Германия изобразително изкуство при експресиониста Вили Хекел) …


…и човешки трагедии, разиграли се на фона на едно жестоко за украинското село време – колективизацията на селското стопанство.


Почти цялата кинолента е снимана във впечатляващи едри планове, за които се знае, че са отрова за слабите режисьори и оператори.

Силно впечатление правят ракурсите и „портретите“ във филма; не случайно казвам „портрети“ – камерата снима неподвижни актьори, изразяващи определени емоционални състояния.


Не зная доколко през 1930 година хватката на сталинската цензура е била стегната, но във филма на Довженко са се промъкнали моменти, които може би няколко години по-късно не биха минали в никакъв случай:

Селският „началник“ лъже най-безочливо „началника“ в града, че тракторът е пристигнал в селото и е посрещнат от селяните.

Същевременно въпросният трактор е спрял близо до хутора, защото се е изпарила водата в радиатора му. Мъжете пикаят в радиатора, за да го напълнят, и тракторът тръгва. :)

Срещаме реплики и части от реплики на украински език, при условие че по това време руският е негласно задължителен.

Ето и един „портрет“ с жест, несъвместим със съветския морал.

А това за 1930 година в СССР си е направо хард порнография.

Малко след снимането на „Земя“ Довженко става много близък със Сталин и… не създава повече нищо съществено (историята с Максим Горки се повтаря).

За което може само да съжаляваме…

сряда, август 06, 2014

Дясно и реформи

Мераклии за него – намират се.

Особено преди избори.

И тези също (пресни са, моят приятел Никола Пенев ги нарече „Контрареформаторски блок").


Ако попитате обаче избирателите какво е това дясна (респективно: лява) политика, съкрушително мнозинство от тях ще вдигне рамене.

Затова е права Аделина Марини, която вчера написа във Фейсбук профила си:

„Не знам вие как сте, пичес, но аз наистина имам чувството, че #шеполудея от идиотщините в дясно и затова много искам да подчертая ДЕБЕЛО на твърдоглавците, че ключовата дума в РБ е РЕФОРМАТОРСКИ, не е ДЕСЕН и всякакви опити да се говори за дясното и за десни политики маскират реалните усилия (или липсата им) за реформи. И ако ГЕРБ донякъде се напъхва с много усилия и издаване на неприлични звуци в някакво болно схващане за дясно, то е изцяло невъзможно да влязат в дрехите на реформатори. Тия жабета ги ручахме вече и бяха отвратителни с гарнитура от калинки. И освен това, да, ГЕРБ е Бойко Борисов и всякакви опити да се вмени друго, означават, че или ме правите на идиот, или вие сте. Искам да слушам за реформи и как точно ще ги осъществите, а не какво точно е ГЕРБ и дали могат да виреят заедно с реформаторите“.

Това е.

Който разбрал, разбрал.

Умът в края на краищата или го имаш, или го нямаш, не е х.., та да ти го вкарат…

вторник, август 05, 2014

За Русия и Украйна - пророчества

Нешка Робева изобщо да не си въобразява, че леля ѝ Ванга праща само на нея послания от онзи свят.

Като онова – по думите на Нешка - колко Ванга не одобрявала, че сме влезли в НАТО, при условие че „лелята“ се спомина преди да станем натовска държава.

В последно време Ванга активно говори от отвъдното и на руските средства за масова информация, съобщавайки им откровения за Русия и Украйна.


Ето какво казала Ванга за Украйна според изданието „Smi24.su“: „Това което се обединяваше, ще се разпадне на парчета. То ще биде до Русия“; и още: „Все по-често ще срещате хора, които имат очи, но не виждат, имат уши, но не чуват. Брат против брата ще тръгне, майки ще хвърлят децата си. Всеки ще търси начин да се спасява поединично…“ (според обективните руски журналисти под тези, които не виждат и не чуват, се визира Западът).

А за Русия думите на Ванга били следните: „Всичко се топи като лед, само едно остава недокоснато – думите на Владимир, славата на Русия. Прекалено много неща са принесени в жертва. Никой няма да спре Русия. Тя ще помете всичко по пътя си и не само ще се запази, но и ще стане властелин на света“.

Бре тази Ванга!

Русофилка от задгробието…

понеделник, август 04, 2014

Филми на село – „Пролетен сняг“

Отново японски филм, но не е нарочно – така ми се подредиха, и друг път се е случвало.

Филмът „Пролетен сняг“ (春の雪, 2005 г.) на режисьора Юкисада Исао е екранизация по едноименния роман на Юкио Мишима (1925-1970) – първа книга от тетралогията „Море на изобилието“.

От многопластовия роман филмът извежда на преден план преди всичко две основни теми.

За любовта, чието постигане не трябва да знае прегради (дори традиционни ценности) и средства (дори измама и шантаж).


И за смъртта, желана по японски, когато целта не е постигната (Мацугае умира физически – всъщност се самоубива, макар и не както повелява традицията, а Сатоко остава доброволно зад манастирските стени).


Трябва особено да благодарим на режисьора, че е пипал много фино и не е превърнал произведението си в лепнеща от сироп холивудска баклава.

Последните думи зад кадър звучат оптимистично, засягайки пътьом още една любима японска тема - за кръговрата в природата и живота:

„Когато се разтопи снегът, ще дойде пролетта. Разстоянието между нас е все по-близко. Падналият сняг ще се превърне в листенца на сакура. До следващата зима. Аз приемам благослова на нежните цветчета. Вярвам, че ще бъдем щастливи“.


неделя, август 03, 2014

Филми на село – „Топаз“

Към филма „Топаз“ (トパーズ, 1991 г.) на Рю(носке) Мураками по едноименното му произведение, известен още като „Токийски декаданс“, различният зрител ще подходи вероятно по различен начин.

Едни ще го нарекат отвратителен, други жесток, трети ненормален, четвърти ще го захвърлят като най-обикновена хард порнография, ако не издържат до последните четиридесет минути, а старците от БПЦ непременно ще го анатемосат, без да са го гледали – по стар навик.

Филмът наистина ще ни покаже ред от садо-мазохистични сцени.


Така преминава ежедневието на младата, но изключително професионална проститутка Ай.


И ако филмът свършваше дотук, наистина би могъл да мине за най-обикновена порнография.

Но той продължава.

Ай, за чиято душа бихме си помислили, че е смазана и огрубена от обстоятелствата, тръгва с изстрадана надежда по една следа от своето минало, за което е запазила светъл спомен.

Едно мъчително търсене.


Миналото обаче е затворено за нея, не може да ѝ помогне дори „вълшебното“ пръстенче с топаз.


Започва новият ден, Ай се приготвя да отиде на работа.


А аз,ако все пак трябва да нарека филма с една дума, бих го нарекъл много, много тъжен.

Впрочем, което съвсем не е маловажно – Ай на японски означава любов…