СЛУЖБОМЕР

сряда, август 31, 2011

Контейнер

В училището за Европейския младежки ден ще правим екологична пиеска.

Както винаги, ще има роля и за мене.

Дори сам си я избрах.

Ще играя контейнер.

За боклук…


вторник, август 30, 2011

Две миниатюри

По Нова телевизия щял да стартира през есента нов комедиен сериал – „Етажна собственост“.

Мене ако питат, вече започна в цяла България друг комедиен сериал – „Избори“.


--------------------------------------


Българските ученици учели повече чужди езици от британчетата.

Браво, ама то в края на краищата не е важно колко повече учиш, а колко повече можеш да използваш наученото.

За това обаче нищо не се казва.


неделя, август 28, 2011

Навсякъде

М. Ст. написа във Фейсбук: „Рокля... с лика на Баце.... питие с неговото име.... ароматизатори с неговия лик отново.... Искам и тоалетна хартия!!!! И друго искам... ама ми е неудобно да го напиша....“

То и на мене ми е неудобно да го напиша.

Затова ще го покажа.



събота, август 27, 2011

Този дивен и прекрасен свят

Автор: Валерия Новодворская

Превод: Павел Николов


На 27 август 1871 година, преди 140 години, в семейството на немски емигранти в САЩ се ражда син – бъдещ заядлив, но повърхностен публицист, който цял живот нападал своята Америка, и талантлив, ярък, правдив писател, който възвеличил нейната сила, свобода, справедливост и блясък. Публицистът и писателят се казвал Теодор Драйзер. Прочетох го в средата на 60-те години и веднага обикнах „Сестра Кери“ и „Американска трагедия“. Както се изясни по-късно, именно тези произведения вече цял век хората четат и екранизират, забравили напълно за антиамериканската агитация от сборника „Бий, барабан!“, за възторжените отзиви за СССР, за дидактичните и унили романи „Джени Герхарт“, „Финансистът“, „Титанът“, „Стоикът“ и пр.

Родителите на писателя живеели бедно, след като загубили дребното си предприятие, и на Драйзер не му стигнали средства да завърши университет. Юношата започнал да работи като репортер и станал заради тежкия си живот ляв. Той изминал целия път на така наречените прогресивни американски публицисти, като не забравил да настъпи нито една мотика. Писал оди за работническото движение и панегирици по адрес на СССР, а през 1927 година се озовал в Москва за 10-годишнината от нашия Армагедон. Обявявайки се публично срещу фашизма (което е правилно), подобно на много западни интелигенти Драйзер се влюбил задочно в Сталин, а преди това едва не отплавал в испанските интербригади и половин година преди смъртта си, през 1945-та, станал член на комунистическата партия на САЩ. Но не престанали да го печатат, не го изгонили от Америка, не го пратили в затвора, плащали му изправно и дори Рузвелт се срещал лично с него. Да беше се опитал да живее така в СССР!

В лицето на мрачните и износени жители на Москва и Ленинград Драйзер приветствал равенството (на Соловки не го завели) и отсъствието на контрасти. Но неговите герои Кери Мибър и Клайд Грифитс мислят различно. И колкото и Драйзер да издевателствал над „дивния прекрасен свят“ на Америка, в този свят дори за бедните имало лифтове към успеха. Талантът например. Талантът на Кери Мибър, който я прави звезда на Бродуей. Талантът на Теодор Драйзер, който го издигнал до върховете на благосъстоянието и успеха. Талантът и упорството на Самуел Грифит от „Американска трагедия“, който си създава свой бизнес и става милионер, за разлика своя брат, неудачник и сектант, от когото се срамува дори собствения му син Клайд.

В своето творчество Драйзер е правдив, не е написал евтини агитки като Джон Рид със своя опус „Десет дена, които разтърсиха света“ или като нашият любим Джек Лондон, надраскал неизвестно защо отвратително идейната „Желазна пета“, която никой не чете. И се получило така при Драйзер, че животът в Америка е уреден правилно, че там порокът се наказва и се възнаграждава ако не добродетелта, то поне приличието. В Чикаго дори младите момичета през тези години можели да постигнат успех. Ако си красива като Кери, иди на сцената или си намери някой да те издържа. Ако си безцветна като сестра й Мини, живей в скромно жилище с работника Ханс. Събирай пари, труди се. Защо загива Робърта Олдън? Защото е сгрешила дори в собствените си очи. Иначе не би се страхувала толкова от хорската мълва. Защо загива Клайд? Слаб, сластолюбив, нито енергия, нито талант, нито знания, нито морал. Би могъл да изтегли щастлив билет с богатата Сондра, но неизвестно защо съблазнява Робърта. И Клайд завежда Робърта на езерото да я убие, и не я спасява, когато се дави. Толкова ли несправедливо е към него и американското правосъдие? Герстууд обира своите работодатели заради прекрасните очи на Кери. Така че краят му е напълно заслужен.

Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милостиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публицистът е премълчал.


петък, август 26, 2011

Къде са моите верни наиби и махараджи?


Из блога на Борис Акунин „Любовь к истории“

Превод от руски: Павел Николов


Най-голямата от някога съществуващите колониални империи – Британската, която в средата на ХХ век се разпълзяла върху една четвърт от земната суша, достигнала своето могъщество предимно за сметка на Индия. Методът за управление на този субконтинент у британците бил хитроумен и многокомпонентен, но в крайна сметка се оказал неефективен. Няма да се задълбочавам в тази сериозна тема, по нея и стотици публикации в блога няма да стигнат. Ще засегна, и то съвсем бегло, само един извънредно любопитен сюжет – причудливите навици на туземните владетели, покорили се на Лондон. В замяна на своята покорност около шестстотин князе и князчета можели да живеят в нега и разкош, който поразявал въображението на европейските писатели и журналисти. „Богат като махараджа“ е израз от тези времена.


Не най-важният раджа със своята свита (1885 г.)

В действителност баснословни богаташи били само така наречените „пълносалютни“ владетели (те се подреждали по количеството на топовните изстрели, с които им се полагало да бъдат приветствани; „пълният салют“ се състоял от двадесет и един бум-бума).

Някои венценосци достигали високи звания в имперската йерархия, но на никого от тях не се случило да заеме истински важна държавна или армейска длъжност. Висшето общество се отнасяло към техни височества и високостепенства като към екзотични, не много забавни диваци, макар че мнозина от тях получили образование в оксбриджите и сандхърстите.

Предполагам, че този снобизъм е станал в крайна сметка една от причините за краха на империята, над която слънцето никога не залязвало.

Истина е впрочем и това, че раджите, низамите, такурите и навабите, използващи с голямо удоволствие плодовете на западната цивилизация, дори през ХХ век не искали да се откажат от прелестите на феодалния източен живот.

Ще разкажа за двама от най-колоритните персонажи, любимци на пресата от епохата между войните.

Негово възвишено височество (официална титла) хайдарабадският низам сър Осман Али хан (1886 – 1967) се смятал за най-богатия човек на планетата.


Възвишеното височество на корицата на списание „Тайм“

Трудно е да не си най-богатия човек на света, когато имаш като частна собственост княжество с население 18 милиона души и всичките от сутрин до вечер работят изключително за тебе. В началото на четиридесетте състоянието на низама се оценявало на 2 милиарда тогавашни долара – два пъти повече от годишния бюджет на цяла Индия в първата година от нейното съществуване.


Като преспапие Осман Али хан използвал този елмаз с размер на кокоше яйце

Сър Осман имал седем законни бейгъми и 42 официални наложници. Освен това низамът обичал да му подаряват за рождения ден момичета с добър екстериор. Августейшият прайд произвел на бял свят не по-малко от петдесет принца и принцеси.

Биографите пишат, че господарят обичал много своите многочислени деца, но себе си като драгоценност обичал още повече. Преди сватбата на неговата най-голяма и обожавана дъщеря някакъв бродещ прорицател предсказал, че омъжването на принцесата ще му донесе преждевременна смърт. Бракът бил отменен и принцесата си останала завинаги стара мома.

Но любим мой абрек и кунак не е хайдарабадският низам, а патиалсикят махараджа Бхупиндер Сингх (1891 - 1938), почетен генерал-лейтенант от британската армия, първият притежател на аероплан в Индия, собственик на най-голямата в света колекция от медали, майстор на крикета и конното поло, 365-кратен съпруг и 88-кратен баща.


Не възвишено, а обикновено височество
(на шията му – легендарната „Огърлица Патиала“ – шедьовър на фирмата „Картие“ и сюжет за авантюристичен роман)

Но главната любов на махараджата били ролсройсовете. Обикновено кортежът му наброявал двадесет лимузини от тази марка. Затова негово височество страшно се обидил на автомобилната компания, когато отказала да приеме извънредната му поръчка за нов модел.

Гневът на монарха бил ужасен, а наказанието съкрушително. Ролсройсовете от дворцовия гараж били командировани да събират тор и да возят на сметищата боклук, за което с удоволствие написали вестниците по целия свят. Скандализираното ръководство на концерна побързало да предостави на отмъстителния монарх желания автомобил и конфликтът бил уреден.


Справедливостта възтържествувала

Ах, защо не съм вицекрал на Индия! Къде сте, мои верни наиби и махараджи, къде си мой любим слон?


сряда, август 24, 2011

Противопоставяне

“Утре за нас ще бъде пагубно противопоставянето“ – рече Цецка Цачева.

И е много права.

За ТЯХ противопоставянето наистина ще бъде пагубно.

Защото противопоставянето означава развитие.

И това развитие ще набута ГЕРБ в месомелачката на управленския провал, която ще го смачка и ще го изплюе в периферията на политиката, където ще остане за вечни времена, ако изобщо остане.

Страшно нещо е противопоставянето!

Има ли противопоставяне – няма застой.

Ах, този застой, за който не един политик си мечтае…


вторник, август 23, 2011

Художничката Саломе Ригвава

Из блога на Олег Панфилов



Миналата година купих тази картина.

А днес Саломе ми подари тази…


Отидох за подаръка в нейното студио.

В Художествената академия.

И направих няколко снимки.



Тук можете да се запознаете с произведенията на Саломе.


понеделник, август 22, 2011

Рецитиране

Минавам случайно през кухнята, където телевизорът работи.

Шипченски тържества, едно детенце на фона на паметника рецитира „Опълченците на Шипка“.

Рецитира отвратително.

Още едно потвърждение на правилото, че у нас много хора се занимават с това, което не могат да правят.

И резултатът, разбира се, е калпав.

- Ти какво им даваш на твоите ученици да учат наизуст? – питат ме понякога.

- Изобщо не им давам да учат наизуст – отговарям.

- Ама как така! - велико учудване.

- Ами ей така – приключвам обикновено въпроса, защото не ми се обяснява, че стихотворения се учат наизуст за рецитиране (това че някой ще обикне Ботьов и поезията му, като научи наизуст „На прощаване“, са даскалски глупости!), а повечето хора рецитират така, че Господ на небето си скубе брадата, задето е създал човешкия род.

Понякога обаче ми се ще в такива случаи да запея.

Пеенето при мене е аналог на рецитирането при хора, които не могат да рецитират.

Но не запявам.

Защото рискувам да бъда убит с камъни за слухов тормоз.

И винаги съм се чудил защо много хора, които приемат намръщено фалшивото пеене, ръкопляскат възторжено на фалшивото рецитиране.

Независимо дали рецитира детенце пред паметника на Шипка, или някой тежък политик, издигнат от случайността на гребена на вълната, откъдето само след броени години ще се срине в бездната на вековечната забрава…


Рецитиране

Минавам случайно през кухнята, където телевизорът работи.

Шипченски тържества, едно детенце на фона на паметника рецитира „Опълченците на Шипка“.

Рецитира отвратително.

Още едно потвърждение на правилото, че у нас много хора се занимават с това, което не могат да правят.

И резултатът, разбира се, е калпав.

- Ти какво им даваш на твоите ученици да учат наизуст? – питат ме понякога.

- Изобщо не им давам да учат наизуст – отговарям.

- Ама как така! - велико учудване.

- Ами ей така – приключвам обикновено въпроса, защото не ми се обяснява, че стихотворения се учат наизуст за рецитиране (това че някой ще обикне Ботьов и поезията му, като научи наизуст „На прощаване“, са даскалски глупости!), а повечето хора рецитират така, че Господ на небето си скубе брадата, задето е създал човешкия род.

Понякога обаче ми се ще в такива случаи да запея.

Пеенето при мене е аналог на рецитирането при хора, които не могат да рецитират.

Но не запявам.

Защото рискувам да бъда убит с камъни за слухов тормоз.

И винаги съм се чудил защо много хора, които приемат намръщено фалшивото пеене, ръкопляскат възторжено на фалшивото рецитиране.

Независимо дали рецитира детенце пред паметника на Шипка, или някой тежък политик, издигнат от случайността на гребена на вълната, откъдето само след броени години ще се срине в бездната на вековечната забрава…


неделя, август 21, 2011

Калпак и грънци

Търкулнало се гърнето и си намерила похлупака.

Търкулнал се Цвъцко и си намерил калпака.

За разлика от бай Захари Стоянов, който си загубил калпака и така не можал да се върне при своите корени, при медвенските овчари.

А Цвъцко, виждаме, се е върнал при кораните си.

Даже, научаваме, че запретнал ръкави грънци да майстори.

Белким и той свърши нещо полезно.

Макар че, ако като грънчар е толкова похватен, колкото като вътрешен министър – горките грънци!..


събота, август 20, 2011

„Лудницата“

Тази врата води към едно малко помещение в копривщенската църква „Свети Николай“.


Това помещение е известно като „лудницата“.

Така го нарича и Никола Беловеждов в своите спомени: „Когато ни откараха в черквата, затвориха ни в лудницата…“

Явно там са затваряли не само истински луди, но изобщо хора, на които трябва „да им уври главата“.

Защото случката, за която говори Беловеждов е тази, че на 29 април 1876 година копривщенските чорбаджии, обезпокоени от неблагоприятното развитие на Априлското въстание, арестуват част от водачите на бунта в града и ги затварят в „лудницата“.

И досега на една от стените на своеобразния затвор стои надпис.


Надписът гласи: „"Кои ви това писмо да го прочете и на сандуче има написано и него да прочете и да не му е прос живота ако да не каже на лубезната ми сопруга Мария що пиша на сандучето и Бог милостив давно Бог ни даде избавление и дорде сме живи ще ви пращам писмо и саки христианин за Христовото име да умре".

„Писмото“ е подписано от Георги Тосунов, а датата е 30 април 1876 година.


Нататък историята е известна.

Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо войвода идват в Копривщица и освобождават затворниците.

Пред надвисналия разгром пътят им бил само един – в горите.

А копривщенските първенци откупили града от башибозука и го спасили от разорение…


петък, август 19, 2011

„Все теперь против нас…“

Текст и музика: Юрий А. Борисов



ВСИЧКО СЕГА Е СРЕЩУ НАС...


Всичко сега е срещу нас, все едно кръст не сме носили,

все едно сме усойници с неверническа кръв.

Даже нямаме място в обезумялата от болка Русия

и Господ не ни чува, зови - не зови.


Година вече не спим, под мундирите крием обида,

чакаме робски куршум под петлиците долу.

Година откакто Тоболск за Царя отслужи панихида

и проклехме душите на убийците там.


Те нямат ни Бог, нито Цар, нито Съд, нито съвест,

дай им само "Затворите долу" и "Пожар до небето"

и съдбата отреди ни да четем тази страшна повест

в очите възпалени на своите майки и годеници.


И те гледат дълго след нас с мълчалив укор

като изоставен дом край пътя в тъмата.

Няма къде да отстъпваме - отзад е Японско море,

тук е краят на нашата Русия и нашият край.


В червения Питер върти се, беснее бяла фъртуна,

бял скреж - по стените на московските църкви.

В бялото небе нито радост има, нито уплаха,

само Божията майка скърби за моята Русия...


четвъртък, август 18, 2011

„Мостът на река Куай“

Създаден по едноименния роман на Пиер Бул („Планетата на маймуните“), филмът „Мостът на река Куай“ (http://zamunda.net/details.php?id=128485) очертава пред зрителя двата пътя, които стоят пред хората: да се простят с фанатизма и да си протегнат ръце, за да градят заедно, или да се отдадат на противопоставянето и омразата, за да разрушат създаденото, а с него и самите себе си.




сряда, август 17, 2011

И на вас…

“- Ало, ВиК ли е?

- Не, Енергото.

- А, и на вас да ви е** майката!..“

Стар виц


На гара Копривщица няма билетно гише.

Билети се издават във влака.

Получавам такъв билет, плащам си и съм спокоен.

Но спокойствие ли?

Измамно е това състояние, когато пътуваш с железницата!

На гара Искър сменям влака, за да продължа за Ихтиман.

Там кондукторката първо обяви билета ми за нередовен.

Последва минискандал, след което тя хукна към началника на влака да се допитва.

Върна се и каза, че билетът ми всъщност е редовен, но не е пресметнат правилно и трябва да си доплатя.

Този път минискандалът протече в доста по-горен регистър.

Накрая категорично обявих, че няма да дам и пукната стотинка повече.

Жената отново хукна да се консултира.

Върна се и викна, че щом не искам да плащам, трябва да сляза на Вакарел.

Викнах, че това ще стане, ама само ако ме изнесат с краката напред.

След което й набутах в ръцете билета от пътуването ми до Копривцица (винаги си пазя билетите), издаден на ихтиманската гара с компютър и цена като на билета ми от Копривщица.

Отново бегом към първия вагон.

Малко преди Вакарел, гледам – носи се по коридора.

Приготвих се за следващата доза реплики на висок тон, но кондукторката прелетя покрай седалката ми с трета космическа и повече нито я чух, нито я видях.

- Ало, бедежето ли е? И на вас да ви е** майката!..


вторник, август 16, 2011

Димчови празници 2011 г.

Няма да се разпростирам нашироко.

Като по-пъргав от мене, Славимир вече направи това тук.

Можете да видите също така три записа на информационна агенция БГНЕС тук, тук и тук.

От мене засега - само две снимки на Елена (и тя излезе по-пъргава от мене; целият албум на Елена – тук).

Едната снимка е трудова.


Другата – купонджийска.


А сега отивам да кача моите снимки във Фейсбука и Гугъл плюс.

След няколко дена ще има и филмче…


четвъртък, август 11, 2011

Вино „Борисов“

Досега предизборните фиданки, за да пораснат и дадат плод във вид на гласове, се поливаха с бира.

На път е обаче традицията да бъде сериозно нарушена.

Защото си мисля, че не случайно два месеца преди изборите се появи виното „Борисов“.

Нервната акула нарече цялата тази работа уйня.

Но не е права Акулата.

Никаква уйня не е това, ами е уйня и половина.

И за да си оправим неприятния вкус в устата и душата, ето нещо пак за виното, но хубаво.




Пак за Дъстин Хофман

Мисля, че това е най-голямата му роля.



Сигурно сте познали филма, но все пак да кажа – „Полунощен каубой“ („Midnight Cowboy“, 1969 година).


вторник, август 09, 2011

Воля

Бойко Борисов си мисли, че неговото правителство ще остане в историята като правителство на магистралите и спортните зали.

Лъже се!

Правителството на Бойко ще остане в историята като правителство, в което преди всичко е триумфирала Волята.

От коя ли правителствена камбанария вече не сме чули: „Това не е така, ама имаме воля да стане така“ (последният хит е пак от полицията – цар на словесните хитове, след Бойко, разбира се; цитирам по памет: „Продължаваме да приемаме дарения, ама имаме воля да ги спрем“).

Едновременно с това изразът „имаме воля“ може само да радва радетелите за обогатяване на българския език от всяка една възможна посока.

Той е още един принос към политическия новговор у нас.

И когато чуете някой от правителството да казва: „Имаме воля…“, изобщо не се заблуждавайте в значението на това словосъчетание.

Истинското му значение в новговора е: „Тази работа няма да я бъде…“


Илюстрация: момент от филма „Триумф на волята“ на Лени Рифенщал.


Бортко

Първият филм на Владимир Бортко, който съм гледал, е „Кучешко сърце“ (по Михаил Булгаков).

Филмът ми хареса, но името на режисьора тогава не запомних.

След това гледах „Тарас Булба“ (по Николай Гогол).

И този филм не ме остави безразличен, но режисьорът пак изчезна от паметта ми.

Докато не стигнах до „Идиот“ (по Достоевски).

Сега вече името на Владимир Бортко ми стана близко, попрочетох и някои неща за режисьора.

Последва „Майсторът и Маргарита“ (по Булгаков; добре дошло, защото – въпреки мнението на някои, че всеки задължително трябва да е прочел книгата, - аз съм я започвал няколко пъти и никога не съм стигал до края; филмът обаче определено ми хареса).

Затова не се поколебах изобщо, когато ми попадна „Петър Първи. Завещанието“ (по романа на Даниил Гранин „Вечери с Петър Велики“).

Плюс всичко останало, винаги бих гледал с удоволствие нещо за една от най-интересните личности в историята на Русия.


Филмът проследява историята на Петър Първи и княжна Мария Кантемир, като определено заслужава да се види.


Още едно достойнство на екранизацията – Михаил Боярский в ролята на княз Димитър Кантемир (Боярский играе и в други филми на Бортко: „Идиот“ – поручик Келер, и „Тарас Булба“ – Мосий Шило).


Следващият филм на Бортко, който се каня да гледам, е „Бандитският Петербург“…


понеделник, август 08, 2011

Тил Уленшпигел

Преди много години татко се абонира за една литературна поредица на руски език – „Всемирная литература“.


Томчетата идваха по две-три на месец.


Чаках с нетърпение всяка нова книга и я поглъщах за няколко дена, което се отразяваше сериозно на съня ми и успеха ми в училище.


Една от тези книги беше с много дълго заглавие: „Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде“.


Романът на Шарл дьо Костер не ми направи тогава кой знае какво впечатление и никога не бих се заел да гледам филм по него, но…


Това „но“ се казва Жерар Филип, изпълнител на главната роля и режисьор.


Филмът не е нещо силно, особено дразни на моменти това, че в играта на актьорите има повече театър отколкото кино (въпреки многото си роли в киното Жерар Филип е предимно театрален актьор и това явно е повлияло на работата му като режисьор).


И въпреки всичко, пак повтарям, заради Жерар Филип си струва да се гледа…


неделя, август 07, 2011

Предсказания

Днес се навършва някаква годишнина от смъртта на леля Ванга.

Досега наричах леля Ванга „перкулясал бабугер“, какъвто си беше де факто приживе, но на едно място ме скастриха, че злобея срещу покойник, та затова реших да се поправя.

То иначе и това „леля Ванга“ в моите уста май звучи доста подигравателно, защото, първо, „пророчицата“ от Петрич ми е толкова леля, колкото котаракът на съседа ми е братовчед, и второ, който ме познава добре, знае крайно отрицателното ми отношение към всякакви врачки, пророчици, баячки, гадателки, звездибройци, екстрасенси, астролози, нумеролози, хомеопати, хироманти, съставители на хороскопи, контактьори и прочее подобни вредни за разума безполезни изкопаеми, но какво да се прави - всички почитателки и почитатели на леля Ванга я наричат с умиление така, та се опитвам и аз да се умиля.

Но не за леля Ванга искам да си чеша езика сега, а за две нейни „предсказания“.

„Предсказание“ първо: Петър Стоянов ще стане президент.

Вярно, каза го това леля Ванга, виждал съм и на видеозапис нейното „пророчество“, а Петър Стоянов наистина стана президент.

Ама и аз по време на предизборната кампания обикалях по ихтиманските села и навсякъде повтарях, че Петър Стоянов ще стане президент.

Така че държа в такъв случай да ми бъде признат и на мене пророчески дар.

„Предсказание“ второ: Барак Обама ще стане президент на САЩ.

Тук има малка неточност, породена от преднамерено изкривяване на факта: леля Ванга всъщност каза, че САЩ ще има черен президент, но не назова нито име, нито година.

И ето че сега аз казвам: САЩ ще има жена президент!

Име няма да ви назова, година също.

И когато това се случи, а то ще се случи, ще ви върна към тази публикация, за да ми признаете окончателно правото на пророк.

А сега малко по-сериозно: как всъщност предсказват врачките, пророчиците и други подобни? (Скоро слушах гадателката на Берлускони, същата манджа като всички останали).

Ами говорят каквото им падне (леля Ванга на два пъти предсказа трета световна война, първо за 2009, а след това за 2010 година; къса памет, какво да се прави!), с изключение на тези не редки случаи, когато говорят това, което искате да чуете.

След това някои от нещата наистина се случват, а вярващите ги запомнят като знакови, забравяйки всичките други неща (всъщност по-голямата част), които са били предсказани, но не са се случили.

Това е, всичко друго е лъжа и измама.

И накрая една история.

Във Вакарел изчезна едно момченце, беше мой ученик.

Отчаяните родители накрая тръгнаха и потрошиха сума пари по врачки и гадателки, като отвсякъде – повтарям: отвсякъде! – получаваха един и същ – ако изчистим подробностите - отговор: „Живо е, живо ще си го намерите!“

Момченцето наистина се намери.

След три години в един кладенец!

А някой ми говори за уважение към такива креатури.

Проклети да са, никакво уважение нито приживе, нито когато са в гроба!..


събота, август 06, 2011

Силата

Досега само мазните килимявки от Светия синод натискаха активно за въвеждане на задължителен предмет "Религия" в светското училище.

Сега към това сборище от търтеи се присъединиха разни ходжи, пастори, равини… и Оби-Уан Кеноби (крайният вдясно).


Силата е вече с тях!...


петък, август 05, 2011

Провал

Разконспириран съм, братя!

ДАНС е по следите ми!


Да му се не види, колкото една Ана Чапман не можах да устискам!...


четвъртък, август 04, 2011

Мехмет Йозкан

Моят приятел във Фейсбук Мехмет Йозкан сподели на стената си песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България…“


Ей, бръснати глави, суперпатриоти, ултранационалисти и прочее обществена измет!

Смятате ли, че обичате повече България от Мехмет Йозкан?

Смятате, зная, ама дълбоко се лъжете.

Обича страната си истински този, който иска да има мир между живеещите в нея, а не разногласия…


Забележка: Мислите ли, баш патриоти, да ме изядете с парцалите във:

…форума на блога? – Ядец, такъв няма!

…форума на Свежо? – Чета го, ама не ми пука какво пише там; не отговарям.

…форумите на Фейсбук и Гугъл плюс? – Че там вас при мене изобщо ви няма!..


сряда, август 03, 2011

Радост

Подочу се новината, че Миглина Кунева може да не бъде регистрирана като кандидат за президент.

Естествено беше в този случай БСП и ГЕРБ да потриват доволно ръце в очакване, че ще стане именно така.

Засега всичко говори, че Кунева категорично отива на балотаж, а оттам нататък – ако не стане някакъв голям гаф – президентството й е почти в кърпа вързано.

Естествено е другите двама големи играчи да се радват на евентуалното нейно процедурно елиминиране.

Неизвестно защо обаче дива радост избухна във форумите и сред привържениците на Синята коалиция.

Необяснимо.

Ако я няма Кунева, на балотажа са БСП и ГЕРБ (синият кандидат, колкото и на мене също да ми се иска да отиде на втори тур, няма шанс, хайде да бъдем реалисти!).

Къде отиват в такъв случай повечето от гласовете, които биха били дадени за Кунева; а „гласовете на Доган“; а на разочарованите от управлението на ГЕРБ?..

Накратко казано: честит президент от БСП!

И за какво е тогава тази синя радост?

Някои казват, че нямало разлика между Кунева и кандидата на БСП.

Но тези са вече талибани, а талибаните – както и друг път сме казвали – са еднакво вредни, няма значение какви са на цвят: сини, червени, жълти или пембени…


вторник, август 02, 2011

Горе на прасковата

Обещах тук-там, че след вчерашната кайсия ще има праскова.

Ето я, с мене като добавка…