неделя, юли 31, 2011

Учена работа

Ученото си е учено – иди, че се мери с него!

Така и с ПП ГЕРБ – град Ихтиман.


Както виждаме от профила на партията във Фейсбук, тя е учила първо в СОУ „Христо Ботев“, град Ихтиман, а след това в Бургаския свободен университет.

А разни там червени, сини, жълти и не зная още какви тръгнали да се мерят с Герба.

- Къде бе, Петров? – както се казва във вица…


събота, юли 30, 2011

Загуба

Загуби ни се котарачето.

Вече четвърти ден го няма.

Дворът опустя.

Небето плаче с дъждовни сълзи…


петък, юли 29, 2011

Димчова поетична вечер

ДИМЧОВА ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...”


13 август 2011 година - град Копривщица


П Р О Г Р А М А - П О К А Н А


11.00 часа - Художествена галерия „Палавееви къщи“


“РОДОЛЮБЕЦЪТ“ – откриване на изложба за живота и делото на Петко Теофилов (1919 - 1971 г.)


17.00 часа – Поклонение на гроба на Димчо Дебелянов, слово на Димитър Милов, носител на Националната литературна награда “Димчо Дебелянов” за 2010 година


17.30 часа – Художествена галерия „Палавееви къщи“


Откриване на художествена изложба


18.00 часа – Къща музей „Димчо Дебелянов“, поетична вечер


1. Откриване на празниците със слово на директора на Дирекция на музеите Искра Шипева

2. Представяне на книгата „Те можеха да бъдат нобелисти“ на литературния критик Йордан Каменов

3. Рецитал по Димчови стихове на актьора Веселин Рогачев

4. Рецитал на лауреати на националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ и други поети и бардове: Белла Динкова, Екатерина Ослекова, Славимир Генчев, Георги Н. Киров, Камелия Кондова, Маргарита Петкова, Атанас Капралов, Бойко Георгиев, Димитър Милов, Светозар Аврамов, Ивайло Диманов

5. Връчване на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“


Жури: Георги Н. Киров – председател, Ст. н. с. д-р Ивайло Христов, Проф. Петър Велчев, Атанас Капралов, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов, Димитър Милов, Искра Шипева, Славимир Генчев, Дойчо Иванов


5 а. Обявяване на номинираните поети за наградата и представянето им от председателя на журито Георги Н. Киров (първи носител на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ – 2004 г.)

5 б. Представяне на творби от номинираните поети

5 в. Обявяване на лауреата на националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за 2011 г. и връчване на наградата от кмета на община Ихтиман

5 г. Слово на литературния критик д-р Ивайло Христов и рецитал на лауреата


6. „В тихия двор…“ (неофициална част) - поетично-литературни и други дискусии на по чаша вино (бира); поети с китари; свободни рецитали и други волни изпълнения


Скъпи Димчови приятели и почитатели – заповядайте!

Който желае, а и който може!

На останалите няма да се разсърдим - домът бащин и роден на поета за всеки българин е отворен всякога!


За контакти:


Къща-музей “Димчо Дебелянов”

Дойчо Иванов – уредник на музея

Копривщица, 2077

Тел. 088/635 35 19; 088/ 568 24 91; 07184 / 20-77

E-mail: doicho54@abv.bg, debelyanov_museum@abv.bg

Скайп: dodone54

Сайт на къщата музей - http://store2.data.bg/dimco/Index.htm

Фейсбук: Дойчо Иванов


четвъртък, юли 28, 2011

Шпага

Човек, когато търси, намира.

А понякога намира и без да търси.

Така, без да искам, си намерих шпагата от детските години.

Саморъчна изработка, много стара, някъде от 60-те години…


En garde, canailles!



сряда, юли 27, 2011

Птицеферма

Консервния комбинат на село вече ви го показах.

Ето я и птицефермата.



Но всяко пиле, и добре да живее…



вторник, юли 26, 2011

На гробището

А на кладбище так спокойненько,            („А на гробището е така спокойно,

Ни врагов, ни друзей не видать,                ни врагове, ни приятели виждаш,

Все культурненько, все пристойненько -   всичко и културно и пристойно -

Исключительная благодать.“                      изключителна благодат.“)

Михаил Ножкин


Казват, че човек от време на време трябва да ходи на гробището.

За да си припомня, че не е вечен и да върши по-малко глупости в живота си.


Въпреки всичко – не обичам гробищарските истории.

Бягам далече от такива места.

Но понякога няма как.



понеделник, юли 25, 2011

Моето училище – два спомена

Вчера показах няколко снимки от моето първо училище на село.

Нямам много спомени за ранния си училищен живот, но все пак някои неща не съм забравил.

---------------------

В класната стая съм само аз.

Учебните занятия са приключили отдавна.

Но не и за мене.

Оставен съм да си доучвам.

Нотите!

Тези проклети ноти, които изобщо не мога да запомня, камо ли да ги пея.

По лицето ми буквално се леят сълзи.

И ето че влиза една какичка от горните класове, озовала се в училището по това време явно заради някакви извънкласни занимания.

Като разбира защо стоя в стаята и плача над учебника по пеене, сяда до мене и започва да ме учи.

Пее какичката нотите и тактува с ръка, аз подсмърчам, пея след нея и тактувам.

И до ден днешен не познавам нито една нота…

--------------------

Данчо Павлов, първият ми учител, вади джобното си ножче, подава ми го и казва:

- Иди отрежи една пръчка.

Отивам на двора при големите салкъми (акации) и отрязвам една издънка – дълга, тънка.

От предишни опити зная каква трябва да е пръчката, иначе учителят ще ме върне за друга.

Влизам в стаята, подавам ножчето и пръчката на Данчо Павлов и протягам двете си ръце с дланите нагоре.

Пляс, пляс… - пет удара по едната длан.

Пляс, пляс… - пет удара по другата.

Не съм си написал домашното.

Строг учител беше Данчо Павлов.

Но справедлив.

Беше много добър приятел на татко, но никога не ми прости нито едно прегрешение: ножчето и за пръчка.

Мисля, че той е най-добрият учител, който съм имал…


неделя, юли 24, 2011

Моето училище

Това е училището, в което учих до трети клас (като включим и детската градина).


Централната част с входа.


Над входа имаше камбанка (сега я няма).

Всяка сутрин половин час преди занятията камбанката започваше да бие през определен интервал.

Гласовита беше тази камбанка, чуваше се по цялото село, а то е доста дълга на площ.

А това е западното крило.


Това - източното.


Източната пристройка на библиотеката (работи и до днес, затова е обновена).


Затревената площ някога беше игралната площадка на детската градина, с много катерушки, пързалки, люлки и огромен пясъчник.

Ето и задната пристройка на киносалона.


В киносалона се провеждаха училищни, читалищни и общоселски тържества.

Използваше се и като място за танцови забави (столовете бяха най-обикновени дървени столове, неприкрепени един за друг), но на тях не ме пускаха заради възрастта ми.

Прожектираше се, разбира се, и кино.

Два пъти седмично.

Даваха филма два пъти в съответния ден – „за малки“ (след обяд в четири часа) и „за големи“ (вечерта).

Докато бях съвсем дребен, баба ме водеше редовно на вечерните прожекции и (май някъде вече го бях споменал) това остави вечната ми привързаност към киното, което продължавам да смятам за най-великото сред всички изкуства.

Като поотраснах, започнах да ходя на дневните прожекции, които бяха тих ужас: викове, тропане, смях, тук-там някои се сбият, отзад във врата ти плюят семки…

Днес киното е затворено.

Затворено е и училището.

Много отдавна вече…


петък, юли 22, 2011

Бардакът е винаги наляво

Автор: Валерия Новодворская

Превод от руски: Павел Б. Николов


Европа и САЩ се тресат от секс паради и зловещи икономически неуспехи и провали, при което всичките са все от лява страна. Та нали похожденията на котарака в чувал от МВФ с камериерки и секретарки са напълно аналогични на опитите му да раздаде незаконно (на руски: налево `в ляво` - П.Н.) на недоразвитите безделници от третия, четвъртия, петия и шестия свят кредити или като откупи, или като милостиня. А опитите на президента Обама да осигури на своите американски безделници безплатна медицина за сметка на прогресивния данък (богатите и здравите плащат два пъти повече, включително и заради бедните и болните) силно напомнят известния на руския читател вариант на Шариков: „Да се вземе всичко и да се раздели“ (от „Кучешко сърце“ на Булгаков – П.Н.). Това по думите на също известния ни добре герой на Шукшин от „Калина алена“ е „един такъв акуратен барделеро“. А бардакът е винаги наляво и сега ще ви го докажа.

И не ми говорете за сластолюбивия десен Берлускони. Силвио не се е хващал с първата попаднала му камериерка в хотела. Той пленявал красавиците и им плащал в собствената си вила, а красавиците не само не подавали жалби срещу него в съда, но и изобщо не искали да напускат вилата. Частен живот, със свои пари. Наистина, напусна го жена му. Но жена се намира, главното е да имаш правилни десни убеждения.

С какво се отличават десните от левите? С добро възпитание и умение да различат публичното от личното. Били Клинтън беше симпатичен президент, умен, ерудит, наше момче, но все пак демократ, а не републиканец, което означава – малко ляв. Нима нямаше къде на друго място да си пообщуват с Моника Люински, а трябваше на масата в Овалния кабинет? Да беше я поканил на пътешествие с кораб. А на Силвио Берлускони и през ум не би му минало да води своята изгора в Сикстинската капела, на Форума, в Колизея, в катедралата „Сан Марко“ и да се занимава със секс сред картини, скулптури и исторически реликви. Той дори в работния си кабинет не е правил това. Джентълменът знае къде да облече фрак, къде смокинг, какво да носи по време на конни състезания, с какво да сяда на масата и къде да се занимава със секс.

Левият Строс-Кан е социалист и значи пошъл човек. Той не е джентълмен и затова набързо, в движение, се заел да обарва некрасивата и не млада камериерка. Нека и да не я е изнасилвал, но това е било вулгарно. И налетя на процес. И веднага своя французойка го дава под съд. Защото също не я поканил в „Мулен руж“, а се опитвал да я притисне направо в офиса и в чужда къща. Това е отвратително и напълно по пролетарски. Не умеят левите да се държат както подобава.

Впрочем, този социалист не е никак беден човек, има си парички, само че с маниерите не е добре. Защо му е притрябвала соцпартията? Не се вижда да е делил заплатата си с клошарите, а е делил със световните неудачници и скитници чужди пари от касата на МВФ. Кристин Лагард не е такава, тя е истинска лейди, нея явно няма да я сгащят с шофьора й. И ако дава милостиня, ще е от своята кесия, а не от средствата на МВФ. Да не даваме никога нищо на никого – това е единственият начин за спасение от кризата. И от вътрешната, и от външната. Джентълмените сами плащат своите сметки. И всяка лейди също между другото, ако не намери джентълмен, който да ги плати.

Американците, разбира се, бяха обвинени за това, че по делото Строс-Кан не се е стигнало до правосъдие, а до заговор. Представям си такъв детективски сюжет: левият Обама и десният Саркози правят заговор срещу богатия социалист, за да победи на изборите във Франция дясната радикалка Марин льо Пен. Друга цел на заговорниците по този сценарий не виждам. Театър на абсурда. САЩ е страна на правозащитници, там защитават слабите. Там има друга пословица, не руската: „Със слабия не се съди, с бедния не се бори“. Заради нещастната тъмнокожа камериерка Америка беше готова да извие врата на директора на МВФ. Там съдебните заседатели се стесняват да съдят афроамериканец, съзнавайки своята историческа вина, там махат президента си (Никсън) за подслушване на телефонни разговори по време на избори (Уотъргейт). Това не ви е царската, не ви е съветската, не ви е Путиновата Русия.
Но това между другото. Няма никакъв заговор. Има неумение на левите да се държат в обществото. Ту съпругата на Митеран приема в Елисейския дворец Фидел Кастро (според мене това е по-лошо и от орален секс). Ту американските хипита намират оригинално средство да се борят срещу войната във Виетнам - „Правете любов, не война!“ С друго не можеха ли да се заемат?

А сега да видим френската 1968 година. С какво започнало всичкото това безобразие? Четете Робер Мерл, той е французин, той е очевидец. Четете романа му „Зад стъклото“. Започнало с това, че юношите студенти не били допускани в женските общежития на Сорбоната, а им се искало да дават на момичетата „уроци на спокойствие“. И явно не по история и математика. А нататък всичко наляво: във филологическия факултет окачили лозунг „Факултет на неграмотните“, учебните занимания били прекратени, Париж потънал в боклуци, студентите палели чужди коли, едва не изгорили зданието на Операта и при всичко това започнала и обща стачка на работниците. С какви искания? Свобода имали в изобилие, имали и работа. Какво още? Пак гилотината на днешния площад „Съгласие“, пак Комитета за обществено спасение, пак якобинците? Добре е, че Дьо Гол по волята на нормалните французи, излезли на улиците, за да искат от властите сурови мерки срещу левичарите, обещал да използва войската. И всички си отишли по домовете.

Уверявам ви, че нито Маргарет Тачър, нито Роналд Рейгън са били обвинявани в сексуални скандали. Ако е имало нещо, то е било тихо, насаме. Защото са десни.

А ако попитате какво отношение има всичко това към нас, ще ви кажа, че още при Николай II всичко е тръгнало наляво: и глупавата Руско-японска война, и 1905 година, и неуместното пристрастие на царското семейство към Распутин, и 1917-та. А съветската власт добавила още нещо. Колбаси, които не стават за ядене, облекло и обувки, непригодни за употреба, отначало изчезналата свобода, а след това изчезналата храна. И сега вместо лейди и джентълмени в страната на мошениците, крадците, робите, империалистите и съветчиците имаме потъващи в реките заедно с пътниците остарели галоши, потъващи в моретата подводници, самолети, в които могат да се качват единствено самоубийци; взети на пълна издръжка маниаци и бандите от всякакъв сорт, от беларуски до южноосетински. И още си имаме за комплект на бордея главните му собственици Путин и Медведев; имаме и икономика, състояща се от газова тръба, и нови паметници на Сталин, един от които току-що издигнаха в Пенза. И всичко това се нарича „Русия става от коленичилото положение“. Къде и как става? За да застене на главата си ли?

През последните 111 години, като махнем Елциновите светли времена до и след Първата чеченска война, сме преминавали от бардак към концлагер и от концлагер към бардак. А бардакът е винаги наляво, да не говорим за концлагера.


четвъртък, юли 21, 2011

Градация

Някога степените на нашето „социалистическо общество“ вървяха по възходяща градация така:

Социализъм…

Развит социализъм…

Зрял социализъм…

Или нещо подобно.

Бойко, за когото вече разбрахме, че любител на Татовия социализъм, върви по същия път.

Досега викаше, че Брюксел хвалел правителството, защото имало воля за реформи.

Сега вика, че Брюксел пак хвали правителството, защото имало трайна воля за реформи.

Остава да чакаме при следваща критика от Брюксел каква нова по-висша воля за реформи ще съчини министър-председятелят.


сряда, юли 20, 2011

Проект за нов плакат

Гербаджиите рекоха, че РЗС и ДСБ сами са си гръмнали бомбите.

Аз обаче реших да река друго.

С нов плакат по стар модел.



вторник, юли 19, 2011

Юнак Бойко и ламята

Искра Фидосова, както се вижда, е чела приказки.

Ама ги е чела отгоре-отгоре.

Юнаците от приказките наистина са юначни, но покрай юначеството им непрекъснато се прокрадва и нещо с дъх на измама.

Все някой ще им даде ту вълшебен пръстен, с който ще направят неръкотворни дрехи и ще преметнат братята си, ту магически прах, който ще хвърлят в очите на чудовището, пазещо входа към покоите на царската дъщеря, за да го приспят, ту особен меч, специално пригоден да реже глави на лами, защото е знайно, че когато отсечеш главата на една ламя с обикновен меч, на мястото й поникват още две.

С една дума – махнете всичките тези прибавки и ще видите, че юнаците от приказките без тях са всъщност гола вода.

Аз във всеки случай този план на разглеждане го представям на учениците си, но Искра Фидосова не е петокласник и би трябвало сама да схваща някои неща.

Но не ги схваща.

И затова видя Бойко в ролята на приказен юнак, режещ ламски глави.

Само че не му видя прибавките.

Първата – „Атака“, която – както вече казахме на друго място – колкото и да вика срещу правителството, ВИНАГИ ще го подкрепя в критични ситуации, защото има ли предсрочни избори, я влезе, я не влезе в парламента, а така ще се задържи там поне още две години.

За втората - „независимите“ депутати - същото важи с още по-голяма сила.

Та махнете тези две прибавки и ще видите, че юнак Бойко, като юнаците от приказките, е без тях гола вода.

Сега може да реже на воля въображаеми глави на въображаеми лами.

На изборите обаче, когато нито „Атака“, нито „независими“ депутати ще го подпират, приказният сън ще свърши.

И като се събуди юнак Бойко – чаршафът мокър…


понеделник, юли 18, 2011

Мрън-мрън от село


Българинът като че ли по принцип е мрънкач.

Ама ако някой иска да види върха на мрънкането, да дойде на село.

Докато е слънчево:

- Ей, няма ли да завали дъжд, всичко изгоря!

Когато дъждът завали:

- Ей, защо вали този дъжд, житото още не е прибрано!..



неделя, юли 17, 2011

Децимация

Както вече казах, през ваканцията имам време даже да сънувам.

И ето какво ми се присъни нощес:


На площада пред Народното събрание са строени в една редица всички депутати.

По височина, за да няма сърдити.

А аз вървя и ги броя:

- Първи, втори, трети, четвърти … девети, десети; първи, втори, трети … десети; първи, втори … десети…

Всеки посочен като десети излиза напред с наведена глава, покорен на съдбата си.

А аз продължавам да броя:

- Първи, втори … десети; първи, втори…

Децимация!..


Събудих се със зловеща усмивка, но бодър и доволен…


събота, юли 16, 2011

Спомен за Людмила

Една буля по радиото вика, че трябвало да си спомним за Людмила Живкова, че несправедливо сме я били забравили.

Вдъхновен, реших и аз да си спомня за Людмила.

Беше във Велико Търново, когато бях студент.

Един ден, вместо да имаме лекции, ни закараха в аулата на университета, напълнихме я.

Щеше да идва Людмила Живкова, да ни чете нещо, не помня вече какво.

Дойде и зачете.

Майко мила!

Имах чувството, че за първи път вижда текста, и вероятно така беше.

Особено комично ставаше, когато стигаше до някоя по-дълга или по-рядко срещана дума.

Такова сричане, мънкане и преповтаряне падаше, да ти хвръкне шапката.

Стана ми ясно защо имаше по това време за нея едно популярно четиристишие:


Жена от селата

с чалма на главата, (Людмила носеше разни тюрбани – бел. П.Н.)

като чете – срича,

на баща си прилича.


Та това е моят спомен за Людмила.

А в хода на радиопредаването разбрах, че същата буля, която ме призоваваше да си спомня за Людмила, е написала книга за Ванга.

Аха, ясно…


петък, юли 15, 2011

Дядо и баба

Това е снимката на дядо и баба.

Направили си я веднага след женитбата.

Дядо дошъл в Пиперково на тринадесет години, за което вече разказах вчера.

Когато поотраснал, селото си направило сметка, че селският свещеник, дядо поп Никола, баща му, е вече на възраст и някой трябва да поеме от него свещеническите задължения.

А дядо бил тъкмо за тази работа, пред него нямало никакви земеделски перспективи.

И го пратили със средства на селото в София да учи в семинарията.

Там между другото бил съученик на Млаедн Исаев (ако на някого му говори нещо това име) и все казваше: „Добро момче беше, но се продаде“, а баба го мушкаше с лакът да мълчи, много се страхуваше „да не чуе някой“.

Завършил дядо семинарията, върнал се, но за да го запопят, трябвало да се ожени.

И се намерила за него жена от съседното село Караманово – моята баба.

Нея преди това обаче я искал един ерген, син на богат фабрикант от далечен Пазарджик, обаче близък приятел на бащата на баба, тъй като по произход бил от Караманово.

Работата била почти готова, но малко преди годежа кандидатът завел баба на някакъв панаир.

И там, понеже било жега, извадил от джоба си кърпа да си избърше челото.

Толкова омачкана и мръсна кърпа баба ми никога не била виждала през живота си.

И като казала след това не, не го искам този мърльо, настояла на своето и годежът пропаднал.

За мое щастие.

И за щастие на баба ми.

Защото пък след 9 септември 1944 година комунистите разстреляли някогашния фабрикантски син, вече самият той фабрикант, като „враг на народа“.

Така дядо се оженил за баба и дошло време да ръкоположат дядо.

Тръгнали от къщи към църквата дядо, митрополитът, архирейският наместник и свещеници от съседните села, дошли за тържествения случай, а баба останала да приготви трапезата за гостите.

Задали се след време свещениците, идват обратно, а на баба сърцето се обърнало.

Не видяла дядо сред тях.

Боже, какво е станало!

Баба беше много плашлива жена.

А той дядо бил с другите свещеници, но вече не носел цивилните дрехи...

----------------

На три месеца съм бил, когато майка и татко ме оставили на село при баба и дядо да ме гледат, защото по това време обикаляли из далечните добруджански села в търсене на работа (как вятърът ги отвял там, е отделна дълга история).

На село живях постоянно до втори клас.

И на баба и дядо дължа много от това, което съм сега.

Баба ме научи да чета и да пиша още преди да тръгна в първи клас.

Дядо ме насочи към „нужните книги“, книгите, които едно малко дете трябва непременно да прочете.

Това е достатъчно, за да им бъда благодарен за вечни времена...

------------------

Когато дядо почина, баба, едра до това време жена, се стопи и прегърби.

Не можа да преживее смъртта му.

Има запазено едно нейно писмо, писмо, което е адресирала до мъртвия ми вече дядо.

Дано дойда по-скоро при тебе, е написала баба в края на писмото.

И не чака дълго, за да се изпълни нейното желание.

Скоро си отиде и тя...


четвъртък, юли 14, 2011

Дядо поп Никола

Това е дядо поп Никола.

Моят прадядо.

Той живеел със своето семейство в едно малко далечно село, което днес не съществува, а ако съществуваше, щеше да е на територията на Гърция.

Но тогава било в Македония, онази Македония, която останала в пределите на Империята.

И когато по горите тръгнали комитите, дядо поп Никола поел заедно с тях.

Слизал само в неделя и по големи празници в селото, отслужвал света литургия или каквото там трябвало по неговите свещенически задължения, а отвън стояли няколко четници, опасани с патрондаши и с пушки в ръцете: пазели да не дойдат „лоши хора“.

След службата дядо поп Никола хвърлял расото, запасвал револвера и отново забивал с другарите си по горите.

С този револвер (колт според татко) той не се разделил до смъртта си, а револверът си има и една допълнителна история.

Когато дошли на власт комунистите (това вече в България), някой донесъл „там, където трябва“, че у нас има скрито оръжие.

Дошли копоите и дядо (дядо поп Никола вече бил покойник) им предал револвера, който – отдавна останал без патрони – събирал прах и ръждясвал в един шкаф.

Положението в онова параноично време обаче било много сериозно: укриване на оръжие от народната власт!

За щастие един наш съселянин, на висока служба в милицията в град Бяла, се застъпил за дядо и той отървал лагера, ако не и нещо по-лошо.

Но да се върна на дядо поп Никола.

Когато започнала Втората балканска война, селото му било завзето от гърците.

Влезли войниците в попската къща, изхвърлили всички български книги на един куп, запалили ги, а един офицер казал на дядо поп Никола: „Попе, ти повече в църквата няма да служиш!“

Тогава решили да бягат към България.

Двамата най-големи сина от многодетното семейство обаче поели по свой път: заминали за Европа и оттам се прехвърлили в Канада (дядо поддържаше кореспонденция с тях до смъртта им, но след това наследниците им я прекратиха).

А дядо поп Никола с баба попадия и другите им четири деца (двама сина – един от тях дядо, на 13 години - и две дъщери) дошли в България и се установили в Пиперково.

Установили се обаче на голо място, макар и в центъра на селото.

Но селяните се заели с общи усилия да помогнат на бежанците.

Построили малка къща (днес вече не съществува), оградили двор.

А дядо поп Никола поел службата в селската църква.

Спечелил любовта на всички и когато починал, го погребали в църковния двор.

Единственият свещеник, служил в Пиперково, на когото е оказана тази висока чест...


сряда, юли 13, 2011

Талибанско мислене

Както казваше баба, има едни хора, които все сеят на корена ряпа.

Така и с „рекламното“ табло за „уволнението“ на Бойко Борисов.

После с хронометъра.

Кой стои зад това: БСП ли, Яне ли, трактори ли някакви или летящи чинии?

Защо, викам им.

Ами защото, отвръщат, да не вземем да подкрепим някоя чужда кауза.

Чужда!

Значи, когато нашите (да речем - сините) искат Борисов да си отиде, каузата трябва да бъде подкрепена, а когато същото го искат другите (да речем - червените, янетата, тракторите или летящите чинии) – трябва да стоим отстрани.

На това му викам талибанско мислене.

Независимо какво е на цвят – червено, синьо, жълто или пембяно, все си е талибанско.

Същото се получи когато ДСБ каза, че трябва да бъде подкрепен вотът на недоверие, който БСП се готви да поиска.

Ама как така, изпищяха като попарени талибандемократите, този вот го иска БСП, ние не трябва да го подкрепяме!

Абе я си гледайте работата!!

Срещу това правителство ли сме?

Срещу него сме!

Ами тогава – гласуване срещу него!

Не всичко в края на краищата трябва да се свежда до лозунга „Долу комунистите!“, който между другото на никого вече не действа, освен на една малка групичка от хора, които се саморазпалват помежду си с него и от които не зависи нищо...


вторник, юли 12, 2011

Умирачка

Както щете го наречете това жегаво положение.

Ако искате: Код не зная кой си.

Ако искате: 451 по Фаренхайт.

Ама то си е направо умирачка...




неделя, юли 10, 2011

Онези пари в онези пликове

Да влезеш в светая светих на депутатските пари се оказва не по-малко кощунствено от това да влезеш в олтара на църква и да пръднеш (нарочно!) вътре.

Депутатите се разсърдиха жестоко на министър Дянков.

Включително и депутати от ГЕРБ, които заплашиха да му бламират бюджета.

Без предварително да знаят какъв ще е този бюджет, напук, за отмъщение.

Не пипай (не питай за) безотчетните пари, че ще ти одерем кожата!

Как така министърът ще им държи сметка за онези пари в онези пликове?

Те били за секретарки, за експерти, за кръгли маси, за не зная какво си още.

Пълни глупости!

Щом на даскал Павел му искат оправдателен финансов документ за всяка една изхарчена държавна стотинка, и тези да бъдат така добри да представят такива документи за:

- секретарки;

- експерти;

- кръгли маси;

- не зная какво си още (всичко отчетено до последния пукнат мангър!)...

Иначе никого няма да убедят, че онези пари в онези пликове не отиват съвсем не по предназначение.

Те за едни безплатни телефони се изпотрепаха да търчат, та на хиляда и петстотин лева на месец ли ще простят!

Боко подхвърли, че въпросът с безотчетните пари ще се реши скоро и бързо.

Подхвърли и млъкна.

Вероятно съобрази, че – а е посегнал на тях, а е останал без мнозинство в народното събрание.

Явно депутатите са готови да бранят до смърт онези пари в онези пликове...


събота, юли 09, 2011

Миниатюри от село - 4

I.


...из под полы торчал наган.

„Мурка“


През 1925 г. шведският архиепископ Натан Сьодерблум (Нобелова награда за мир, 1930 г.) организира и провежда в Стокхолм Обща християнска конференция.

Присъстват 600 делегати от 37 страни.

Сред тях представители и на руската православна църква.

А на бас, че руските попчета са били все агенти на ГПУ с наган под расото...


II.


Куче нападнало и изпохапало жестоко дете.

Ухапало и възрастен човек, който се притекъл на помощ.

А кучелюбците, които надават вой до небето, ако някой срита някой въшлив помияр, мълчат.

И да се обади някой, най-много да каже: „Ами то животинчето не е виновно, той стопанинът му...“

Добре де – за стопанина съд по новите законови разпоредби.

А за кучето – двуцевка!..


III.


Още две камериерки май са посещавали в потайна доба хотелската стая на Строс-Кан.

Едната отказвала да каже какво е правила при него късно през нощтта.

Сякаш ние не можем да се досетим.

Яли са сладолед и са си говорили за Шекспир...


IV.


Майка в САЩ видяла на излъчен видеозапис малолетните си деца, син и дъщеря, да обират магазин.

И ги завела веднага в полицията да си изповядат греховете.

А у нас, когато някой сгази лука, не непълнолетен, а и най-големият бандюга да е, хор от близки, роднини и комшии започва веднага да припява: „Ама как така? Не може да бъде! Толкова добър, тих и учтив човек...“


V.


На Хари Потър му дошъл краят?

Малко се съмнявам.

Кой е луд да заколи кокошката, която снася златни яйца!..


петък, юли 08, 2011

Миниатюри от село - 3

I.


Досега девизът беше: „Ние ги хващаме, те ги пускат“.

Отсега нататък: „Ние ги хващаме, те (италианците, французите, германците, марсианците) ги съдят“.


II.


В с. Крупник открили ученици-фантоми.

Де да беше само село Крупник!

Училища, в които цяла година в часовете има по 5-6 ученици, а накрая завършват цели класове, у нас – с лопата да ги ринеш.

Тава положение е „обществена тайна“, знае се и „горе“, но всеки си затваря очите, не иска да вади кестените от огъня, иначе казано – да предприеме мерки за затварянето на подобни училища.

А нещата в с. Крупник са излезли наяве, защото директорът е накривял на някого и са му скроили шапка.


III.


Винаги ми е било интересно как, като се сблъскват с предизвикателствата на съвременния свят, религиите, създадени преди доста време, в други епохи и в друга среда, се оплитат поради анахронизма си в словесни противоречия.

От една страна ми обясняват, че на света има зло, защото добрият Бог е дал свободна воля на човека да избира без Негова намеса.

От друга страна, когато стане въпрос за евтаназията, която също е обвързана със свободната човешка воля – няма как!

Животът е Божи дар и не ни се позволява да се разпореждаме с него, само Бог може.

Ама дайте да се разберем – човекът или има, или няма свободна воля!

Другото е шикалкавене, „и така, и вака“, според както ми изнася, иначе казано – чиста фарисейщина.


четвъртък, юли 07, 2011

Рибата – от опашката

Истина, истина ви казвам – не винаги рибата се вмирисва от главата!

По време на първите местни избори след промените, когато България буквално почервеня, в Ихтиман СДС имаше син кмет и син общински съвет.

Вместо обаче да бъде запазен и умножен този капитал, само за един мандат той беше пропилян безвъзвратно.

Синият кмет го удари на далавери, общинският съвет тръгна да му приглася.

Тогава бях общински съветник и председател на комисията по образование.

Напуснах преди да изтече мандата.

На следващите избори провалът беше грандиозен.

Вместо да си направи обаче съответните изводи и да спаси поне малко останалото доверие, Координационният съвет на СДС тръгна по пътя на абсолютно безпринципните компромиси и договорки с останалите политически сили.

Тогава вече напуснах и Координационния съвет (сега даже не мога и да си спомня за какво отговарях там), и СДС.

А за няколко години синята подкрепа в Ихтиман се сви до число, от което не зависи абсолютно нищо.

Но защо си спомням всичко това?

Защото чета и слушам как преди предстоящите избори долу, по места, се формират какви ли не коалиции.

И си мисля колко ли от тях са на принципа „ти на тебе, аз на мене, а избирателите – кучета ги яли“.

Само че кой ще купи вмирисана риба!..