СЛУЖБОМЕР

петък, април 29, 2011

Керенски на белия кон

Автор: Валерия Новодворска

Превод от руски: Павел Б. Николов


Александър Фьодорович Керенски бил сполетян от участта на всеки човек, следващ законите, и на всеки интелигент от времето на гражданската разпътица: срещу него се опълчили двете страни - и червените, и белите. Керенски защитавал преследваните, но за него самия не се намерил адвокат. През 1970 година в Ню Йорк Задграничната руска църква (както и сръбската) му отказала християнско погребение заради това, че бил погубил Русия и бил масон. И всичко, което той ще получи за 4 май, за 130-тата годишнина от рождението си, е тази скромна колонка.

Бъдещият ръководител на Временното правителство бил блестящ адвокат, последовател на Плевако и Александров (адвоката на Вера Засулич). Той защитавал унижените и оскърбените, клеймял властта, печелел политически процеси, не се страхувал от нищо. Участвал в адвокатския комитет за помощ на жертвите от 9 януари 1905 година. През 1906-та защитавал селяните, разграбили именията на остзейските барони, през 1912-та – членовете на арменската партия „Дашнакцутюн“. Изказвал се в подкрепа на М. Бейлис, жертва на черносотниците, толкова страстно, че бил даден под съд. Той споделял всичките надежди и заблуди на тогавашната интелигенция: ругаел „кървавия царски режим“ и мечтаел за революция. Станал член на партията на есерите, пишел радикални статии, за което дори лежал 4 месеца в следствения изолатор „Крести“ и бил изпратен за 5 месеца на заточение в Ташкент. Бил депутат в ІV Дума като представител на Трудовата група и най-добър оратор сред левите, а през 1915 година оглавил фракцията на Трудовата партия. Той станал един от лидерите на опозицията в Думата.

Именно Керенски призовал към неподчинение на царската воля, когато на 27 февруари Николай ІІ прекъснал със свой указ заседанието на Думата. Но неговият враг и отявлен монархист Шулгин е написал, че по това време Керенски спасявал царските министри от саморазправа, погрижил се за надеждна охрана и за всичките нужди на ненавиждания от него монарх и неговото семейство, опитал се да се договори с Англия за изпращането на Романови там. Той организирал заминаването на царското семейство в Тоболск, за да отдалечи нещастниците от нажежените в столицата страсти.

Когато Керенски станал министър на правосъдието във Временното правителство, негова заслуга се оказали политическата амнистия, признаването на независимостта на Полша и възстановяването на конституцията на Финландия. Върнатата от заточение „баба на руската революция“ Брешко-Брешковская обвинявала по-късно Керенски, че не е ликвидирал Ленин. Но той не умеел да удря противника си с пикел по главата. И напразно го призовавал към легитимен съд.

Керенски не се съгласявал да разреши заграбването на земята на помешчиците от селяните без откуп. Той се опитвал да удържи фронта, смятайки, че сепаративния мир с Германия е позор за Русия. А от Корнилов се страхувал, както всеки ляв интелигент се страхува от генерали и офицери; смятал, че войските просто ще задушат революцията, а такива настроения в офицерските среди, разбира се, имало. Керенски не повярвал в честните демократични убеждения на Корнилов.

Той рискувал отчаяно след преврата, опитвайки се да се изкаже на Учредителното събрание срещу болшевиките, но есерите не го пуснали. Помъчил се да се присъедини към генерал Каледин в Новочеркаск, но бил отхвърлен с възмущение. Като се прехвърлил през януари 1918-та година в Англия, той напразно искал от Антантата да започне пълноценна военна интервенция.

Като човек с леви убеждения, Керенски нито веднъж не напуснал пределите на триадата „Свобода. Собственост. Законност“. И поздравления на Сталин за победата в Съветско-финската война за разлика от Милюков не е изпращал.

Той се борел още дълго, четял антисъветски лекции и признал съветската власт две години преди смъртта си, като 87-годишен старец, за да умре в родината си. Но не го пуснали.

Най-добра епитафия му е оставил поетът Леонид Канегисер, разстрелян за убийството на чекисткия палач Урицки: „Тогава пред блажения вход в предсмъртен и радостен сън ще си спомня – Русия, Свободата, Керенски на белия кон“. До август 1991-ва Русия нямала какво повече да си спомня.



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


Талант

Един филм, който не ми допадна много, ме накара да отворя пак страниците на „Човекът, който се смее“ („L`Homme qui rit“).

Виктор Юго винаги ме е впечатлявал с безмерното си въображение.

И с таланта си така да го вплете във върволицата от думи, че читателят да му повярва.

Преди време споменах по друг повод за октопода в „Морски труженици“ („Les travailleurs de la mer“).

А сега чета за компрачикосите.

И си спомням как някога се припирах с една моя колежка.

Която така и не успях да я убедя, че компрачикосите са измислица на автора.

Носеше ми колежката книгата, четеше ми цели цитати от нея и викаше: „Ето, това не може един човек да го измисли!“.

„Не можем ние с тебе, защото сме прости даскали – опъвах се аз, - ама ЮГО!..“

А тя - следващ цитат: „Виж, виж - колко примери, колко доказателства …“

Иди обяснявай, че "докадателствата" също са измислени и така фино препарирани лингвистично, че да звучат съвсем убедително!

Не зная, но сигурно колежката още си мисли, че компрачикосите наистина са съществували…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


сряда, април 27, 2011

Два цитата

Цитат първи:


А бай Ганьо… възлезе бързешката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:

- Булгар! Булга-ар! - и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а!..


Цитат втори:


„Добре се живее в България. Имаме един от най-ниските дългове и един от най-ниските дефицити в ЕС и сме много по-напред от вас“.

Така премиерът Бойко Борисов се обърна към хърватския си колега Ядранка Косор на съвместна пресконференция в Загреб.


А сега открийте съществените разлики!

Не можете ли?

Е, и аз не мога…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


вторник, април 26, 2011

Изпоналетях тук...

Автор: Валерия Новодворская

Превод от руски: Павел Николов


В света не останаха свободни пустини. Даже в Сахара се намери някакво гражданско общество и там, за наш укор, искат своята пустинна автономия. Няма къде да бъде отведен руският народ. По либийската пустиня бягат противниците и привържениците на Кадафи, ту противниците от привържениците, ту привържениците от противниците, а натовците летят над тях като богове. Но е трудно да бъдеш бог – попитайте братя Стругацки или Алексей Герман. Предлагам на всички да си спомнят бързо за романа на Стругацки „Трудно е да бъдеш бог“, а едновременно с това да се запознаят със сценария на Герман по романа. И още - попрочетете забележителния хуманист, теолог и демократ, свещеника о. Яков Кротов (мой, между другото, духовник). За правата и задълженията на прогресорите, работещи като богове, той си има своя версия.

Какво всъщност става в Либия? С Кадафи всичко е ясно. Дайте на диктатора диктаторовото – тоест Хага. И Лукашенко – в съседната килия. И както винаги - пишем двама, а един ни е в ума. Иначе казано – струва си да се запази една килия и за Путин, с молба да не се заема, резервирана. Ако, разбира се, у нас се създаде някога гражданско общество и започне да тича по нашата постсъветска пустиня. А докато у нас в столицата на главния площад стои пирамидата на Хеопс и не просто на Хеопс, а на Хеопс на куб по мащабите на своите злодеяния, с какво сме по-различни от Египет? Само че Древния Египет, без жасминови революции. Когато имало „роби, за да мълчат, и камъни, за да строят“ (Манделщам).

Натовците се оказаха в интересно положение. Гражданското население на Либия, в чийто състав, ако се съди по телевизионните репортажи, са попаднали не само деца, жени и старци, но и напълно здрави млади мъже, се юрна в плътни редици към остров Лампедуза, така че италианците не знаят къде да дяват това население, а французите вече сложиха на границата си катинар, покрит по-скоро с ръжда, отколкото с елдена каша.

Наистина, вместо да спасяваш и да изграждаш своята държава, по-лесно е да бягаш и да молиш за подаяние в чужда, изисквайки при това пълно обслужване. А кой ще движи вместо тях революцията – натовците ли? Кой ще сваля Кадафи освен шепата въстаници? Силните млади мъже, които бягат от проблемите на своята страна и от своя собствен диктатор, не предизвикват моето съчувствие и на мястото на италианците аз бих пресявала тези паразити още на трапа на кораба, отравяйки ги обратно да се сражават срещу Кадафи.

Става ясно какви са натовците. Те са гастарбатери, които вършат своята работа вместо малодушните (либийци, афганистанци, иракчани, виетнамци, кубинци, сърби и прочее). Но гастарбайтерите поне получават заплата, хранят своите семейства, сменят своите бедни изостанали страни с по-богати и просветени, живеят в комфорт, усвояват културата. А какво получават натовците? Оловни ковчези и проклятия по свой адрес. Пари не им плащат, напротив, те хранят, лекуват и просвещават, харчат за оръжие на бедните революционери, оставяйки в родината си семейства, получаващи известия за смъртта им, и сменят добрия си живот с палатки и окопи. Има международни закони, които защитават бежанците и преселниците, но няма никаква защита за натовците, нещастните гастарбайтери на човечеството.

ООН е лош работодател. Ако кметовете на градовете искат чистота, то поне разрешават на чистачите да използват срещу мръсотията, снега и леда лопата, метла, лом, пясък и сол. А тук: осигурете чистота (иначе казано – прекратяване на войната и защита на страдащия от Кадафи народ), но метли и лопати (с други думи – наземна операция) няма да имате. А без гастарбайтерите не може: като не искате сами да си метете улиците, да си строите къщи, да работите в заводите си – търпете гастарбайтерите. Таджики, узбеки, турци, украинци. Търпете и натовците, след като не искате да се занимавате сами със своите талибани, със своя Милошевич, със своя Саддам Хюсеин, със своя Кадафи. Колко десетилетия страдат кубинците от това, че през шестдесетте прогониха американците от залива Кончинос?

Мисля, че е време натовците да започнат да гледат на себе си като на доброволци, а не като на гастарбайтери и да не чакат кога ще ги наемат. Все едно ще кажат: „Изпоналетяха тук…“ Не трябва да се чака резолюция на ООН. Роналд Рейгън не чакаше, Бил Клинтън и Джордж Буш, спасявайки Югославия, Ирак и Грузия, също не чакаха. Не е ли по-добре да се повика „Мосад“, за да открадне Кадафи, да го отвлече в Хага и с това кръвопролитието да свърши? Време е да се смята, че всяка една крачка встрани от Декларацията за правата на човека и от Пакта за гражданските и политическите права е крайно беззаконие и ако предупрежденията и санкциите не действат, нека натовският конвой да открие огън.

А ако се върнем към романа на братя Стругацки, боговете натовци не трябва да погребват Кира и книжниците и да търпят Дон Реба в дяволския Арканар. Антон е бил прав – като човек. И нека да е прав и о. Яков: ние сме лоши християни. Спасителят не се е защитавал. Първите християни не са се защитавали. Означава ли това, че не е трябвало да се съпротивляваме на Хитлер? И ако пред нас е дилемата: да убием есесовците или да търпим Холокоста, според мене по-честно е да убием есесовците. Иначе ще ни се наложи да признаем съветските хора за праведници, защото са търпели Ленин, Сталин, Брежнев и Андропов. Не трябва да приравняваме християнството с безотговорността, пасивността и капитулирането. Може би си струва да престанем най-сетне да се молим за своите врагове и да започнем активно да се молим, включително и със сила, за своите приятели? За китайците, лежащи в затвора заради съвестта си, и за жертвите на тоталитаризма по цялата планета. Обама може би ще спаси своята душа, но на кого е нужна тя, ако заради неговата слабост и нерешителност злодеите започнат да диктуват своите закони на човечеството и загинат още стотици хиляди невинни хора, докато НАТО чака резолюция на ООН. Християнинът трябва да остане човек. И да подложи на риск личното, егоистичното спасение на собствената си душа.



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


Активност

Не пиша отдавна по форуми в Интернет.

С някои редки изключения, когато попадна на интелигентен и толерантен разговор.

Нещо повече – не чета форуми.

Пак с някои редки изключения, пак при горното условие (първите три коментара обикновено са достатъчни, за да види човек накъде отива работата).

Но вчера се зачетох тук-там от любопитство да видя как вървят „дебатите“ с наближаването на изборите.

И останах с впечатлението, че не само БСП е мобилизирала комсомолците си да ходят по форумите и да ругаят едни (ясно кои), а да хвалят други (ясно кои).

Изключително активни са и герберите.

Само да каже някой нещо напряко за Бойко и за неговото управление – следва яростна атака на неумолими словесни берсеркери.

С всичките нюанси на каруцарския речник, естествено.

Какъвто Бойко, такива и защитниците му.

А какво ли ще бъде, когато изборите съвсем почукат на вратата?

Чочоолу, Дочоолу и Гочоолу – ряпа да ядат…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


понеделник, април 25, 2011

Гара Кръстец – хижа Предела – хижа Буковец

Открихме туристическия сезон по празниците.


Време хубаво, път лек и приятен.


Маркировка – все още несъсипана, макар и от доста време поставена.


Видяхме много сърни, никога не съм виждал толкова много.

И естествено – много пусии за сърни.

Появи ли се на този свят нещо красиво, ще се появят веднага и мераклии да го гръмнат.


Много хубави снимки по маршрута щях да направя…


…но при преминаването на един пиклив приток на река Габрищица ето тук…


… ми падна фотоапаратът във водата и престана да снима.

Свидна жертва на пешеходния туризъм…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


четвъртък, април 21, 2011

Червена връзка

“Червената ти връзка

сърцето ми пръска…“

Градски фолклор


Ако съдим по думите на Бойко, май е носил някога червената си пионерска връзка с отвращение.

Аз за чувствата си към моята червена връзка не си спомням, но помня, че я носех в джоба.

Като повечето от моите съученици.

Преди училището измъквахме връзките и си ги връзвахме, че без тях не пускаха и в двора да припариш.

Така връзките ни бяха все порядъчно измачкани.

На връщане от училище следваше обратната процедура – от врата в джоба.

Едно носене беше на тази връзка – майка плаче!

Поради което може би никога не ми е хрумвало да си оправдавам днешните глупости с това, че някой ме е карал някога да нося червена връзка…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


Отврат!

Чалга партия – чалга предизборни номера.


Така е, когато хора, годни по манталитет единствено да отглеждат картофи, се доберат до властта.

Снимката е на плакат, обявяващ конкурс на фолк бар за „най-гореща фенка на Бойко Борисов“. Победителката, която трябва да изпълни песен, танц или стихотворение в чест на премиера, ще се срещне лично с него.

Отвратително, срамно и унизително.

Но явно не за всеки...



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


сряда, април 20, 2011

Патриотизъм

Едно момиче от моето училище написа в скайпа си следното, обръщайки се към някои от хората, с които общува там:


„Вие да не се побъркахте... С какво нахалство ме питате защо пиша на български език... Аз съм българка и съм от България и пиша на български език... И ако вашето писане е на английски (което не е), и ако викате на това писане на английски: "kvo pravi6", това си е някакъв ваш измислен език!..“


Патриоти в България под път и над път.

Едни крещят неистово за България на три морета (война ли искат да водим със съседните държави, какво ли?), други бият всеки, който не е патриот като тях (най-пресен случай - в Бургас), трети точат виртуални остриета да дерат цигани и турци (биха го направили и реално, стига да им се отдаде възможност), четвърти…

Но казвам ви и вярвам, че ще се съгласите с мене: всичката тази патриотична измет не струва колкото върха на малкото пръстче на това момиче от моето училище!

Което е едва в пети клас…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


понеделник, април 18, 2011

Лекарство

Българи измислили лекарство срещу радиация, казват медиите.

Малко по-сетне разбираме, че компютрите са компоти, иначе казано – че лекарството не е лекарство, защото измисленото нещо тепърва ще се тества, за да се види дали наистина лекува, но това не е толкова важно.

Дано наистина да се окаже, че лекува.

А след това дано измислим и едно лекарство срещу глупост.

И да наредим на опашка нашите любимци.

Отвори, Боко, уста – лап едно хапче!

Отвори Цецо уста…

Отвори…

Дълга ще е опашката, но ще бъдем търпеливи.

А ако ли такива хапчета не се появят, какво пък – идват избори…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


Стандарт и нестандарт

Някога се преустройвахме.

Сега се стандартизираме.

Стандарт на това, стандарт на онова, та чак до лютеницата.

Всичко със стандарт.

Грижа да храната на народа.

Нали е казано още в древни времена: „Хляб и зрелища“.

Е, зрелищата пък са нестандартни.

Никога не знаеш какво ще ти поднесе новия ден я с Боко, я с Цецо, я с някой от тяхната кохорта.

Не може всичко да е стандартно, трябва да има и разнообразие.

Иначе ще пукнем от скука.



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


неделя, април 17, 2011

Без ДПС

"Без ДПС трудно може да се определя кой да бъде президент на Република България“ – казал някой си Мустафа от ръководството на партията.

Може, Мустафа, маже!

Ако избирателите носят на раменете си глави вместо тикви.

Тогава не само без ДПС няма да е трудно да се определя каквото и да е.

А ще минаваме изобщо без ДПС.

Не защото ДПС няма да го има, а защото от гласовете му, колкото и да са те, няма да зависи нищо.



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


събота, април 16, 2011

Да помълчим и да помислим

Осемдесет и шест години.

От безумния терористичен акт в „Света Неделя“.

Да помълчим пред паметта на жертвите!

И да помислим!

Има за какво…



-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


четвъртък, април 14, 2011

Вакарелска пролет











Нещата си идват на мястото

Изобщо не се учудвам.

Някои казват, че ГЕРБ прави завой към БСП.

Никакъв завой обаче няма, просто нещата си идват на мястото.

След като парламентарното мнозинство „отказа да реабилитира жертвите на Народния съд, действал от края на 1944 г. до април 1945 г., както и на т. нар. Възродителен процес“ (по mediapool.bg), някой все още да се съмнява?

Излиза, че като си гласувал за Бойко, не си получил Иван Костов, а дръжката на червеното знаме, която за малко си изпуснал.

Иначе от своя страна Иван Костов каза нещо много просто и ясно: „Ако стане нещо в България, няма да почне отгоре надолу. Ако стане нещо, ще стане отдолу нагоре“.

Ще стане, ама на куково лято!

Българинът иска в мнозинството си друго: отгоре да му изливат от Рога на изобилието.

И сигурно пак ще гласува, ако не за този Бойко, за някой друг подобен, който пък от своя страна задължително ще прилича на Сашо Динята.

Помните ли го Сашо Динята от началото на промените?

Отвън беше зелен, а отвътре – червен.

Първоначално се правеше на заклет поборник срещу партията с главно „П“.

После обаче червеното му лъсна като прясно калайдисан тиган на месечина…


-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/.


вторник, април 12, 2011

Извънземни

Писа един вестник, че Федералното бюро за разследване дало гласност на секретен досега документ за катастрофирал неидентифициран летящ обект в Ню Мексико.

Това в заглавието.

По-нататък, ако четем по-внимателно, работата става ясна.

Говори се за някакъв информатор, ама името му било заличено, който предполагал, че…

Почти същото като: на съседката на леля ми зетя научил от колежката си…

Ега ти и секретния документ!

Но това изобщо не означава, че извънземни няма.

Ами тези, които сега ни управляват, какви са?!

На мене с всеки изминат ден все повече ми приличат на паднали от Марс…


Агитация

БСП щяла да плаща на комсомолчета ли, чегеварчета ли, няма значение, да сеят по фейсбуци и туитъри предизборна пропаганда.

На мене обаче тази работа ми се струва малко умряла.

Най-много да агитират себе си.

Защото във Фейсбук и Туитър съществува статута „приятел“.

Не виждам как някой червен агитатор ще прескочи тази ограда, за да ме убеждава в каквото и да било.

Ако ли пък става въпрос за разните отворени форуми, съмнявам се, че там някой някого някога е убедил/разубедил или ще убеди/разубеди в нещо.

Там „дебатите“ по политически теми обикновено започват толерантно и завършват с „мамата“.

Голяма помия ще се лее, големи химни ще се пеят, но те нито ще разубедят убедените, нито ще убедят разубедените.

Това интернетът не е като кебапче и бира, дадени на циганин, за да гласува с правилната бюлетина!


неделя, април 10, 2011

И каква е разликата?

Автор: Юрий Нестеренко (Агентство Поилитических Новостей)

Превод от руски: Павел Б. Николов


Разликата между Хитлер и Сталин е във формата на мустаците.


Отново и отново левите ни подхвърлят любимата си теза, че комунизмът, виждате ли, не трябва да се отъждествява с фашизма.

При което не само класическите, ортодоксалните леви, отричащи комунистическите престъпления по принципа „първо, никакви престъпления не е имало, а второ, репресирани са били тези, които са си го заслужили“ – тук, както се казва, случаят е клиничен и тема за дискусия изобщо не съществува – но и „цивилизованите“, „съвременните“ леви, които със свито сърце признават червения терор, ГУЛАГ и всичко останало, но заявяват, че всичко това е само лоша практика, която е извратила добрата теория. Ако сумираме тяхната позиция, по същество тя звучи така: „Да, Ленин е бил лош, Сталин е бил лош, Мао е бил лош, Пол Пот е бил лош, Ким Ир Сен е бил лош, Чаушеску е бил лош, Хонекер е бил лош (и всичките източноевропейски комунистически режими също), Ким Чен Ир е лош, Кастро е лош – но това не означава, че комунизмът е лош като идея!“ Ще отбележим впрочем, че несъстоятелността на подобна позиция е очевидна не само от гледна точка на елементарната логика и на здравия смисъл, но и от гледна точка на собственото им марксическо учение, което твърди, че практиката е единственият критерий за проверка на теорията. Между другото се срещат и такива, които твърдят, че на практика нищо добро просто не се е получило, а и не би могло да се получи – но идеята, идеята е все пак добра! Нека да е утопична, но е добра! И в това според тях се състои принципната разлика от фашизма/нацизма, който е бил лош не само на практика, но и на теория. Но така ли е това?

В действителност едва ли в цялата човешка история ще се намери по-чудовищна и гибелна идея от комунистическата.

В основата на комунизма лижи идеята за равенство и колективизъм, за потискане на личността от обществото (и не е важно дори дали това потискане е насилствено или доброволно). Но не само на равнището на социалните, а дори и на равнището на физическите закони равенството е смърт (не случайно я наричат велик уравнител). Тържество на ентропията, изравняване на потенциалите, прекратяване на всички процеси. Именно неравенството (разликата в потенциалите) е основа на всяко движение, на всеки живот, да не говорим за прогреса. Нещо повече, прогресът на цивилизацията е прогрес на индивидуализма, нейният основен вектор и цел е максимилизирането на личностната свобода. А комунизмът свежда личността до равнището на мравка в мравуняка. Така в основата си той е насочен срещу основния вектор в развитието на цивилизацията и именно затова може да се насажда и задържа само с много кръв и с много лъжи – което се потвърждава от всички комунистически режими без изключение. Съответно и по количеството на жертвите комунизмът няма равен на себе си, оставяйки далече назад и нацизма, и теокрацията и още повече древните тирани. Така че чудовищността на комунистическата практика не е „извращение на недостойни изпълнители“, а пряко следствие от една чудовищна теория.

Всичко това, разбира се, не отменя фактите, че сред теоретиците на комунизма и техните последователи е имало и има хора, вярващи искрено, че носят добро и изграждат светло бъдеще; че идеята „да се отнеме и да се раздели“ винаги ще има привърженици; че съвсем не всяко неравенство е благо и че сред противниците на комунизма далеч не всички са ангели. Но е вярно и обратното – никакви реални пороци на другите политически системи и на отделни личности, които така обича да сочи лявата пропаганда, не отменят системната порочност на самия комунизъм.

А кои са все пак красивите лозунги и декларираните от пропагандата цели, благодарение на които комунистическите (и по-широко – изобщо левите) идеи са получили толкова много привърженици? Да се приключи с несправедливостта и нуждата; да се създаде нов, по-добър човек; да се построи светло бъдеще и да се живее в него без войни и раздори, като едно семейство от братски народи.

Същите лозунги и цели са имали фашистите.

На хората, възпитани от съветската (а сега вече от неосъветската путинова) пропаганда, до ден днешен им се струва, че СССР се е стремял към светлина и свобода – дори и на думи да е било, - а фашистките страни и най-вече нацистка Германия са като фентъзийния Мордор, царство на Тъмнината, на злото и смъртта. Дори се съчинявали и съответни стихчета:


„Как два различных полюса,

Во всем враждебны мы:

За свет и мир мы боремся,

Они - за царство тьмы“.


(„Като два различни полюса

във всичко сме враждебни ние,

за светлина и мир ние се борим,

те - за царството на тъмнината“.)


В действителност абсурдността на подобни пропагандни клишета е очевидна. Да оставим мордорите на съвестта на авторите на фентъзи – тамошните орки не се срещат в реалния свят и ние не можем да съдим достоверно за тяхната психология; а хората в мнозинството си няма да тръгнат след тези, които ги призовават да се борят за тъмнина, война и робство. И наистина фашизмът от гледна точка на парадно-пропагандната си фасада е бил не по-малко (възможно даже и да е бил повече) светъл, радостен и красив от съветския си аналог.

Да, именно аналог. Да не забравяме, че фашизмът, който днес се смята за ултрадясна идеология, се е зародил в недрата на лявото движение. Че Мусолини е бил социалист, а НСДАП е Германска националсоциалистическа работническа партия. Сходството между съветския и фашисткия режим е извънредно голямо и то не само по отношение на концлагерите и склонността към завземане на чужди територии; лозунгите, песните, стилистиката – всичко това съвпадала понякога до най-дребните детайли. Не случайно съветската цензура не искала да пусне филма на М. Ром „Обикновен фашизъм“, а в съветския печат дълго време не можеше да се видят цветни снимки на Третия райх, от които би станало ясно, че цветът на нацисткото знаме е също червен… В интернет вече получи достатъчна известност – и предизвика напълно предсказуемата ярост на съветофилите – моето стихотворение “Държавата“; тези, които го четат за първи път, са уверени до последния му ред, че в него става въпрос за Съветския съюз, докато то е написано по мотиви от песни на Третия райх и съдържа цитати от тях. Илюстрира го разкошна подборка от плакати на двата режима. А неговата аудиоверсия започва с музика, в която всеки, който е живял в СССР, ще познае “Смило, товарищи, в ногу (у нас също се пееше като „Смело, другари, в борбата…“ – бел. П.Н.), а в края на краищата се оказва, че това е нацистката песен “Brüder in Zechen und Gruben“.

Да се спрем на тези две песни малко по-подробно. Това не е единствен случай, когато имаме болшевишка и нацистка песен с една мелодия (въпросът „кой от кого е отмъкнал“ в различните случаи се решава по различен начин и до днес е тема за спорове), но тук е особено любопитно да сравним текстовете. Двете песни са написани още преди победата на съответните режими, така че историческият контекст е сходен. И така, цитатите:


„Произлизаме всички от народа, деца сме на трудово семейство, братски съюз и свобода е нашият боен девиз“. - „Братя от цеховете и мините, братя с плуга и от фабриките, вървете след колоната на нашите знамена“.

„Дълго ни държаха във вериги“. - "Разбий своите вериги на парчета!"

"Към царството на свободата с гърди ще си проправим път!" - "Някога ще станем свободни. Трудеща се Германия, събуди се!"

"Часът на изкуплението удари!" - "Някога ще дойде денят на отмъщението!"

"Всичко, на което се държат техните тронове, е дело на работническите ръце". - "Няма да го подкупи златото, което се стича от еврейските тронове".

"Със свята вяра в нашето дело, дружно сгъстили редици, битка смела ще започнем с игото на проклетата нужда." - "Ние сме предани на Хитлер, верни сме до смърт. Хитлер ще ни изведе някога от нуждата!"

"Ще свалим с могъща ръка съдбоносния гнет завинаги и ще издигнем над земята червеното знаме на труда". - "Ние искаме да печелим честно, с усърдна трудеща се ръка. Нека се развее знамето, за да го виждат нашите врагове, ние винаги ще побеждаваме, когато сме заедно!"


Както се казва, намерете десетте разлики. Не се получава. Ще намерите само две: в комунистическия вариант няма фамилията на вожда (но това е, защото песента е написана много рано, когато комунистическият вожд още не е бил определен – по-късно болшевиките по отношение на славословията по адрес на Ленин и на Сталин ще надскочат много повече нацистите, в чиито песни Хитлер не се споменава толкова често), а в нацисткия пред споменатите в толкова негативен контекст тронове стои думата „еврейски“.

В това всъщност е цялата разлика. Комунистите мечтаели да унищожат всички „експлоататори“, нацистите – само еврейските. О да, разбира се – по-късно в лагерите на смъртта затваряли евреите вече без разлика каква е класовата им принадлежност. Но и комунистическият терор съвсем не се ограничавал с „помешчиците и капиталистите“! Впрочем, сега говорим не за кървавата практика, а за „светлата теория“. Та от тази гледна точка, ако комунизмът е бил кръвожаден по начало (то е разбираемо – когато планираш световна революция, няма къде да прогониш враговете си, можеш само да ги унищожиш), то нацистите не само никога не са призовавали към унищожаване на евреите (а само за тяхното прогонване), но и в действителност първоначално не са имали подобна цел! И само когато първо западните демокрации, а след това и СССР отказали да приемат еврейски бежанци, нацистките лидери започнали да се навиват в полза на „окончателното решение“. Което, ще отбележим, се държало в тайна от народа на Германия; въпреки че антисемитизмът бил държавна политика, масови митинги за оправдаване на терора там не се провеждали, а в СССР митинги с искане „да се разстрелят като бесни кучета“ се провеждали навсякъде (в България също – виж митинг в подкрепа на Народния съд с плакат, на който пише „Смърт!“– бел. П.Н.). Иначе казано – кървавата вътрешност била подобна, но „светлата фасада“ у нацистите била все пак по-чиста.

Левите възразяват, че при нацизма, ако си евреин, пътят ти е един – в газовата камера, а при комунизма представителите на „враждебните класи“ имали шанс „да се превъзпитат“. В действителност, както знаем, клеймото за „неправилен“ социален произход е било в СССР толкова неизличимо, колкото и националността, а семейната връзка с „враг на народа“ сама по себе си се разглеждала като престъпление. (У нацистите нови брачни връзки на „арийци“ с евреи били забранени, но тези, които били сключени преди това, не само оставали в сила, а и спасявали обвързаните с тях от репресии. През 1943 година нацистите „се усетили“ и започнали да арестуват такива евреи. Съпругите на арестуваните излезли на протестен митинг в Берлин. Като резултат арестуваните… били освободени! Можете ли да си представите при другаря Сталин демонстрация на жените на „враговете на народа“ в Москва и още повече такъв резултат? Дори при „либералния“ Хрушчов новочеркаски работници били разстреляни за къде по-малко нещо (напускане на работните места с искане за повишаване на работната заплата – бел. П.Н.) !)

Ако си спомним, че германският нацизъм е само частен случай на фашизма, положението става още по-интересно. Симетрията се нарушава, но съвсем не в полза на комунизма! Италианските фашисти (между другото, родоначалници на понятието), а също така и испанските, напротив – спасявали евреите. Политическите (иначе казано – не националните) репресии, още повече насочени срещу свои граждани, при фашистите били много по-скромни отколкото при комунистите: броят на жертвите наброявал хиляди, а не милиони. При което по правило това били реални врагове на режима, често водещи срещу него въоръжена борба, а не невинни хора, заловени във връзка с изпълнението на плана за репресии (ако някой не знае, в плановото съветско стопанство това също се планирало и изпълнителите, както в другите сфери, се борели за преизпълнение). Ще отбележим впрочем, че комунистите също репресирали по национален признак, и дори ако, въпреки солидните аргументи не смятаме Голодомора (по мащаби сравним с Холокоста) за антиукраински геноцид, все пак броят на репресираните именно заради принадлежността им към „неблагонадеждни“ народи, започвайки с геноцида на казачеството и завършвайки с варварските депортации през 40-те години, по-най скромни оценки е стотици хиляди – това като добавка към останалите репресии. А какво ще кажете за тезиса на Ленин „нека загинат 90% от руснаците, но 10% да доживеят до световната революция“? А терминът, с който Маркс нарекъл източноевропейците – Völkerabfall, „народи-отпадъци“?

Как виждали фашистите своето „светло бъдеще“? За разлика от комунистите, които от самото начало мечтаели за световно господство и „световна република на Съветите“, техните планове били скромни – те само искали да създадат „нова Европа“. Фактически това бил втори (след Наполеон) опит да се създаде някакъв Европейски съюз (сега пред очите ни се реализира трети, ненасилствен). Като изобщо не ставало дума, че в тази Европа представителите на германската нация ще бъдат господари, а всички останали – роби; измежду страните от Оста имало много самостоятелни държави, сред тях и славянски като България, Словакия или Хърватия, а понятието „истински арийци“ се разглеждало по-скоро в политически, отколкото в антропологически смисъл: за „арийци“ се смятали дори съюзните на Германия японци. Да, вероятно Германия би играла в този съюз ролята на хегемон, но с какво това е по-лошо от комунистическата хегемония на пролетариата? И в самата Германия живеели и се ползвали с всички права представители на различни националности – достатъчно е да погледнем списъка на кавалерите на германски награди от този период, за да видим не малко и чешки, и полски, и руски фамилии.

Макар че фашистите започвали със социалистически лозунги, тяхната икономика останала много по-свободна отколкото при комунистите – със съответните къде по-добри резултати. Не била и тотално милитаризирана. Фашистите не организирали нищо подобно на Голодомора дори и на окупираните територии, да не говорим за собствената им. „Но те използвали принудителния труд на затворниците и чужденците, насилствено докарани от окупираните земи!“ Да, както и комунистите. При което по отношение на концлагерите тук можем да признаем приблизително равенство, но животът на остарбайтерите, работещи в германските стопанства, се оказал в средни линии толкова по-добър от робството в родните колхози, че от четири милиона само 15% поискали да се върнат доброволно в СССР.

И съвсем смехотворно звучи аргументът, че се е наложило фашизмът да бъде свалян със силата на оръжието, а комунизмът „си е отишъл сам“, отстъпвайки мирно на демокрацията. Страшно е даже да си представим какво би станало с един публицист, който би предложил „мирно да си отиде“ на Сталин или даже на Хрушчов (да си спомним и Новочеркаск, и Унгария). Впрочем, и Горбачов нямаше намерение никъде „да си отива мирно“, а неговите съратници, организирали ГКЧП (комитета, който се опита да свали Горбачов – бел. П.Н.), още повече – само че по това време съветският комунизъм беше вече толкова прогнил, че от опитите за силова съпротива не се получи нищо. Напълно е възможно и в Третият райх, ако беше доживял до 1991 година, да се беше случило същото. Помним също и как „мирно“ си отиде Чаушеску. На останалите източноевропейски политически лидери им стигна ума да разберат, че съветските танкове няма да им помогнат и значи е по-добре да не ядосват народа. А китайският комунизъм организира на своите „несъгласни“ Тянанмин и никъде не се кани да си отива. Кубинският, между другото, също, да не говорим за севернокорейския.

На свой ред именно режими от фашистки тип са показали способността си да отстъпват мирно на демокрацията. Това стана в Испания след смъртта на Франко, а в Чили още докато Пиночет беше жив. На този фон между другото изглеждат мерзко преследванията, на които левите подложиха генерала, и техните днешни съжаления, че не е могло да бъде осъден. Пиночет е една от най-достойните политически фигури в мрачната история на ХХ век, това е човекът, който наистина спаси страната си от катастрофа и като завърши своето дело, предаде честно властта: ако трябва да се възхищаваме на някого, това е на него, а не на кървавия вампир Че Гевара, неспособен за никаква конструктивна дейност (да си спомним – дори не можал да се справи като министър при Кастро) и умеещ и желаещ само едно – да убива.

Всичко казано по-горе, разбира се, не означава, че фашизмът, и особено германският нацизъм, не е бил диктатура и не е вършил престъпления. Но ако говорим, че не трябва да се сравнява с комунизма, това е само в един смисъл: комунизмът е бил още по-лош. И по идеи, и по реализация, и по обхват и количество на жертвите (военните загуби на СССР също лежат на съвестта най-напред на съветското командване с неговия маниер да воюва по принципа „жените ще народят нови“). Но в обща приблизителност можем да кажем, че двата тоталитарни режима са били еднакви. И във връзка с това искам да завърша сравнението с разгърнат цитат от Виктор Суворов – струва си да бъде цитиран изцяло:


„Хитлер има червено знаме.

И Сталин има червено знаме.

Хитлер управлявал от името на работническата класа, партията на Хитлер се наричала работническа“

Сталин също управлявал от името на работническата класа, неговата властова система официално се наричала диктатура на пролетариата.

Хитлер ненавиждал демокрацията и се борел с нея.

Сталин ненавиждал демокрацията и се борел с нея.

Хитлер строял социализъм.

И Сталин строял социализъм.

Хитлер смятал своя път към социализма за единствено верен, а всички останали пътища за извращение.

И Сталин смятал своя път към социализма за единствено верен, а всички останали пътища за отклонение от генералната линия.

Хитлер унищожавал безпощадно съратниците си по партия, които се отклонявали от правилния път, такива като Рьом и неговото обкръжение.

Сталин също унищожавал безпощадно всички, които се отклонявали от правилния път.

Хитлер имал четиригодишни пранове.

Сталин – петгодишни.

При Хитлер една партия е на власт, останалите – в затвора.

При Сталин една партия е на власт, останалите – в затвора.

При Хитлер партията стояла над държавата, страната се управлявала от партийни вождове.

При Сталин партията стояла над държавата, страната се управлявала от партийни вождове.

При Хитлер партийните конгреси се превръщали в грандиозни представления.

При Сталин – също.

Главни празници в империята на Сталин са 1 май и 7-8 ноември.

В империята на Хитлер – 1 май и 8-9 ноември.

Хитлер има Хитлерюгенд, млади хитлеристи.

Сталин има Комсомол, млади сталинисти.

Официално наричали Сталин фюрер, а Хитлер – вожд. Простете, Сталин – вожд, а Хитлер – фюрер. Преведено е едно и също.

Хитлер обичал грандиозните съоръжения. Той искал да построи в Берлин най-голямото здание в света – Дома на събранията. Куполът на зданието – 250 м в диаметър. Главната зала трябвало да събира 150-180 хиляди души.

И Сталин обичал грандиозниет съоръжения. Той искал да построи в Москва най-голямото здание в света – Двореца на Съветите. Главната зала у Сталин трябвало да бъде по-малка, затова пък цялото съоръжение - много по-голямо. Зданието от 400 метра щяло да е нещо като постамент, над което да се извисява стометрова статуя на Ленин. Обща височина на съоръжението – 500 метра. Работите над проектите за Дома на събранията в Берлин и за Двореца на Съветите в Москва се водят по едно и също време.

Хитлер планирал да разруши до основи Берлин и на негово място да построи нов град от огромни съоръжения.

Сталин планирал да разруши до основи Москва и да построи нов град от огромни съоръжения.

За Германия Хитлер бил външен човек. Той се родил в Австрия и почти до самия момент на идването си на власт нямал немско гражданство.

Сталин бил за Русия външен човек. Той не бил руснак, нито даже славянин.

Понякога, много рядко, Сталин канел чуждестранни гости в своето кремълско жилище и те били потресени от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, желязно легло, войнишко одеяло.

Хитлер наредил да публикуват в пресата снимки на жилището му. Светът бил потресен от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, желязно легло, войнишко одеяло. Само че сивото одеяло на Сталин има черни ивици, а на Хитлер – бели.

Между другото на уединени места сред приказна природа Сталин издигал уютни и добре защитени резиденции крепости, които никак не приличали на отшелническа килия.

И Хитлер на уединени места сред приказна природа издигал непристъпни резиденции крепости, не жалел ни гранит, ни мрамор. Тези резиденции никак не приличали на отшелническа килия.

Любимата жена на Хитлер, Хели Раубал, била с 19 години по-млада от него.

Любимата жена на Сталин, Надежда Алилуева, била с 22 години по-млада от него.

Хели Раубал се самоубила. Надежда Алилуева също.

Хели Раубал се застреляла с пистолета на Хитлер. Надежда Алилуева – с пистолета на Сталин.

Обстоятелствата около смъртта на Хели Раубал са загадъчни. Съществува версия, че е убита от Хитлер. Обстоятелствата около смъртта на Надежда Алилуева са загадъчни. Съществува версия, че е убита от Сталин.

Хитлер говорел едно, а вършел друго. Като Сталин.

Хитлер започнал своето управление под лозунга „Германия иска мир“. След това завзел половин Европа. Сталин се борел за „колективна безопасност“ в Европа, не жалел да това нито сили, нито средства. След това завзел половин Европа.

Хитлер имал Гестапо. Сталин – НКВД.

Хитлер имал Освиенцим, Бухенвалд, Дахау. Сталин – ГУЛАГ.

Хитлер имал Бабий яр. Сталин – Катин.

Хитлер избивал милиони хора. И Сталин – милиони.

Хитлер не се кичел с ордени и Сталин не се кичел. Хитлер ходел с полувоенна униформа без отличителни знаци. И Сталин – с полувоенна униформа без отличителни знаци.

Ще ни възразят, че след това Сталин започнал да изпитва влечение към военните звания, към маршалските лампази и златните еполети. Така е. Но Сталин си присвоил званието маршал през 1943 година след победата край Сталинград, когато станало очевидно ясно, че Хитлер е загубил войната. Когато си присвоил званието маршал, Сталин бил на 63 години. Маршалската униформа облякъл за първи път по време на Техеранската конференция, когато се срещнал с Рузвелт и Чърчил. По дадения въпрос не можем да сравняваме Хитлер със Сталин просто защото Хитлер не доживял нито до такава възраст, нито до такива срещи, нито до такива победи.

А всичко останало съвпада. Сталин е без брада, но със знаменитите си мустаци. Хитлер е без брада, но със знаменитите си мустаци.

Каква е разликата?

Разликата е във формата на мустаците.

А още разликата е в това, че светът смята действията на Хитлер за най-високо злодеяние. А действията на Сталин за борба за мир и прогрес“.


Светът ненавиждал Хитлер и съчувствал на Сталин. И в това последното се състои най-голямата беда на ХХ век и на цялата най-нова история.

И слава на здравия разум, че поне сега, поне в страните, най-много пострадали от комунизма (но, уви, пак не в Русия) това безумно опиянение се разсейва и тържествува осъзнаването, че червената чума, като минимум, не е по-добра от кафявата, че комунизмът е престъпен именно като идея и че не му е мястото на цивилизованото политическо поле.

Комунистите викат най-много за потъпкване на демокрацията и за нарушаване на човешките права в два случая: когато ги бият и когато търсят предлог самите те да бият някого. А когато постигнат своето, правят такива неща, че фашистите, както се казва, си почиват. Включително (а нерядко и най-напред) на тези „полезни идиоти“ (между другото – израз на Ленин), които са им помогнали да дойдат на власт.

Нима историята не ни учи на нищо?


събота, април 09, 2011

Съботник

Съботниците, независимо дали са ленински (виж!), или ги организира БТВ, смърдят на гнило.

Така и съботникът „Да почистим за един ден България“, в който не се включих.

Даже не зная дали в Ихтиман е имало нещо такова, но и да знаех, че има, пак нямаше да се включа.

По няколко причини.

Първо, има хора, на които им се плаща да чистят.

Второ, точно тези, които хвърлят боклуци където им попадне, няма да излязат да чистят, а злорадо ще се надсмиват над будалите, които им събират боклуците.

Трето, хвърлям боклуците си на определените за това места и не намирам за нужно да чистя боклуците на тези, които... виж "второ".

Четвърто, всяка безплатна работа е безнравствена.

Но мярнах между другото по телевизията, че Боко с цялото си правителство се e включил в съботника.

Най-големите боклуци, които упорито плачат за чистене, отишли да чистят!

Е, в тяхното чистене на изборите ще се включа активно…


Динозаври

Три дена се мъчих с компютрите в компютърната зала на училището, за да ги нагодя за що-годе нормална работа след ваканцията.

Вече безбожно остарели, откъдето и да ги погледне човек, те са идеално нагледно средство за състоянието на цялата ни образователна система.

Колко ли смешни сме в очите на децата, когато ги поставим зад тези машини?

Не случайно много от тях ми казват в края на часовете по информатика: „Господин Николов, ще си го направя това у дома и ще го донеса на флеш…“

Нормално, вкъщи те имат компютри, в сравнение с които училищните са същински динозаври…


четвъртък, април 07, 2011

Диалог

Медведев и Чавес стигнали до общо мнение за Либия.

Има си хас да не стигнат: краставите магарета през девет планини се подушват.

Трябвало да се започне, викат Медведев и Чавес, „политически диалог“.

С кого, с Кадафи ли?

Я да си гледат работата!

С диктатори не се води диалог.

На диктаторите Провидението е отредило друга съдба.

Или умират с възпален от кошмари мозък (Сталин)…

Може и в затворническа килия (Милошевич)…

Или се самоубиват (Хитлер)…

Или ги бесят (Саддам)…

А ако Кадафи няма толкова голям късмет като горните свои събратя и го докопат в момента сънародниците му, ще го одерат жив и ще направят от кожата му тъпан!

Пък онези двамата нека си бълнуват за диалог…


сряда, април 06, 2011

Демокрацията

Из интервю с Виктор Шендерович във вестник „Українська правда“.

Превод: Павел Николов


Демокрацията не е предмет на вярата. Тя не е Мохамед, не е Христос и не е Буда. Демокрацията е комплект от инструменти. Тя е само механизъм, а не цел. По това се различава от комунизма и Божието царство.

Демокрацията е начин, който може да ни помогне да направим така, че децата да бъдат нахранени, старците лекувани, улиците чисти. Ако, разбира се, сме се договорили, че искаме именно това.

Можем да тръгнем и по друг път, да се опитаме да намерим един велик човек, който ще ни каже какво да правим, къде да вървим, и да му дадем пълната отговорност за бъдещето.

Известно е как свършва това. Ние знаем имената на несменяемите вождове: от Рамзес до Мусолини, Хитлер, Сталин, Кадафи, Путин, Чавес, Лукашенко… Идеологиите могат да бъдат съвсем различни, но технологията е една: аз съм най-добрият, всички, които са против мене, са врагове на държавата.

Демокрацията е различна технология, която предполага, че хората сами, с цената на своя страх и риск, по пътя на равни и честни избори ще си изберат мениджър, който ще решава поставените от тях задачи. И след това ще гледат – добре ли изпълнява той поръчението. И в зависимост от изводите, или ще го преизберат за следващ мандат, или ще му дадат един по врата.


Добавка от преводача: Като си помисля колко е широк вратът на Бойко, твърде яко ще отекват плесниците!


Театро

Не вярвам в конспиративни теории, но тук случаят изобщо не е такъв.

Красимир Първанов бил подписал за АЕЦ „Белене“, без да има правомощия.

Хайде бе, че той да не е малоумник и да не знае какво прави!

Все едно аз, както замествам сега директорката си, да задействам с подпис процедура по закупуване на бетонобъркачка за образователните нужди на училището.

Цялата работа мирише на предварително нагласена, откъдето и да я погледне човек.

И най-вече личи по това, че Бойко Борисов, който иначе е голям бабаит, се скри като лалугер в дупка, въпреки че нормалното поведение беше да излезе веднага и да даде обяснения за атомната врътка.

Както го изискват правилата на демокрацията при напечени и съдбоносни за държавата конфузни случаи.

Вместо това – театро!

За пред публиката, а зад кулисите постановчиците потриват доволно ръце.


вторник, април 05, 2011

Разделителна линия

Гледах записа на предаването с Олег Панфилов по ТВ 7.

Там един тюфлек, ръководител на някаква си организация „Русофили“, вика: “Ние трябва да сложим край на разделителните линии…“

Я ги виж ти мазните рубладжии!

Да се прегърнем всички, да се целунем и ето ти рай на Земята!

Само че аз с руски ибрикчии не искам нито да се прегръщам, нито да се целувам.

И държа да има разделителна линия между тях и мене.


понеделник, април 04, 2011

Артист

Моят приятел Джейсън на сцената на Westside Comedy Theater.

Като човек, прекарал десет години на любителска театрална сцена, му се радвам много и му пожелавам бъдещи успехи - и то професионални.



неделя, април 03, 2011

На купон пред паметника на лъжата

В подножието на Иван с шпагина беше пъстро-пролетно, весело и интересно.

По-късно Румяна каза, че не усетила как минали няколко часа.





На руската класическа музика – да, на съветската армия, която ни донесе болшевишкия хомот – не!





Я, познати лица!





Румяна и аз.




Някога, още в началото на промените, разни червени и червеникави тикви подхвърляха след всяка демонстрация: „Колко ти платиха, за да участваш?“.

Отговарям – за вчерашното участие: една бира, докато чаках влака за Ихтиман на гара Подуяне.

Плати ми я Румяна.

Наздраве и пак повтарям: Иван с шпагина да си ходи в Русия!