СЛУЖБОМЕР

сряда, юни 30, 2010

БАС

Първанов се срещнал с ръководството на БАС.

Що е БАС ли?

Български антифашистки съюз.

Най-плесенясалата, най-мухлясалата, най-консервативната, най-ретроградната и - естествено! - най-смехотворната прослойка български болшевики.

Тези, чийто кръгозор не надхвърля „Партизан за бой се стяга“, „Елате хиляди младежи“ и – разбира се! – „Широка страна моя родная“.

И понеже тях винаги ги е гонила и ще ги гони манията за преследване, почетният председател на антифашистите Велко Вълканов се оплакал на президента, че имало ксенофобски и неонацистки прояви срещу членове на съюза.

Ето на това му се вика да си спал на течение.

Членовете на БАС са все около осемдесетте, дето се вика – малко цинично, ама народна мъдрост е – некрологът на всичките им се подава от джоба, бръснатите тикви едва ли даже подозират за съществуването им, ама като те гони параноята, спасение няма.

Като ония ленинградски (не санктпетербургски, а именно ленинградски) другари на нашите другари, които писаха, че Северна Корея изяде футболния пердах, защото американците отвлекли през нощта няколко севернокорейски футболисти и ги заменили с техни двойници от Южна Корея.

Не са ли симпатяги, а?


вторник, юни 29, 2010

Още една песен на идиш

Дълго ми бягаше истината за тази песен.

Защото я знаех като „Купите папиросы“ („Купете си цигари“) и я мислех за не повече от популярна песен в руския градски фолклор.

Не много отдавна обаче разбрах, че песента - с оригинално заглавие „Papiros(e)n“ („Цигари“) - е една от известните в света вокални миниатюри на идиш.

И започнах да ровя за информация.

Създадена е през 1922 година в литовския град Ковно (днес Каунас).

Автор на текста е театралният режисьор и актьор Херман Яблоков (1903-1981), роден в град Гродно (днес в Беларус, някога в Полша), който през 1924 г. емигрира в САЩ.

Текстът е на идиш и за връзката на песента с Русия говори само руската дума „купите“ („купете си“) в първия стих на припева:


„Купите, койфт же, койфт же папиросн –

трукенe, фун регн нит фаргосн…“


За музиката не е сигурно дали е от Яблоков, специалисти отбелязват, че подобен фолклорен мотив е съществувал у румънските евреи още преди появата на „Papiros(e)n“.

Държа да отбележа, че руският текст на „Купите папиросы“ е на светлинни години от оригинала.

А както в случая с „Тум балалайка“ и тук най ми харесва изпълнението на „Бари систърс“.




Студена нощ, мъгливо, наоколо е тъмно.

Стои тъжното момче и се оглежда настрани.

От дъжда го пази само стената,

в ръцете си държи кошница

и очите му безмълвно молят всекиго:

„Вече нямам сили да ходя нагоре и надолу по улицата,

гладен и окъсан, подгизнал от дъжда.

Моля за милостиня от ранно утро –

никой не ми дава да препечеля нещо,

всички се смеят, подиграват се с мене.


Припев:


Купете си, купете си цигари –

сухи, дъждът не ги е мокрил,

купете си евтино, имам ви доверие,

купете си – съжалете ме,

спасете ме от глада сега.

Купете си кибрит – ценно нещо,

и така ще утешите сирачето…

Напразни са молбите ми и суетенето –

никой не иска да купи от мене,

ще трябва да умра като куче.


Баща ми изгуби във войната двете си ръце,

майка ми не можа да понесе страданията,

млади отидоха в гроба,

а аз останах на този свят

нещастен и самотен като камък.

Събирам трохи, за да ям, на стария пазар,

твърдата скамейки ми е постеля в парка.

А освен това полицаите

ме бият с тежките си палки –

няма да ги трогне молбата ми, моят плач.


Припев…


Имах сестричка – същинско дете,

заедно със мене просеше цяла година.

С нея ми беше много по-леко,

не така тежко се понасяше гладът,

стига само да я погледнех.

Веднъж тя отслабна много и се разболя,

умря в ръцете ми на пейката на тротоара.

Когато я загубих,

разбрах, че съм загубил всичко…

Нека смъртта да дойде и за мене също…


(В интерпретацията си дуетът „Бари систърс“ започва песента с част от припева и изпълнява само първия и третия куплет.)


П.П. Не зная грам идиш и преводът е от украински. Ако някой спец по този език види някаква грешка, да ми се обади, веднага ще я поправя.


понеделник, юни 28, 2010

Аз, нетолерантният

Някои индивиди схващат толерантността като безгранична същност.

Щом си толерантен, значи трябва да приемаш всичко и всички.

Иначе казано, да зачиташ безапелативно чуждото право на мнение и поведение.

Да, ама това го няма дори и в приказките.

Вади юнакът меча и отсича трите глави на ламята.

Толерантност ли?

Ядец!

Ламята си има едно мнение, юнакът – друго.

Толерантността, като всяко човешко понятие, е гранична.

Аз например си зная и си признавам откровено сферите на своята нетолерантност.

Те са четири.

Първо: Затъналите в разкош и безхаберие към истинските духовни дела църковни пастири (за стадото им не се отнася, то – като всяко стадо – заслужава единствено съжаление).


Второ: Всякакви народомразци, инакомразци, фашизоиди и други подобни на тях кретеноиди.


Трето: Пророци (пророчици), врачки, баячки, екстрасенси, звездобройци, гадатели, шамани и прочее шарлатани.


Четвърто: Политически мошеници от всякаква боя: синя, червена, оранжева, жълта, пембяна…


Толерантност ли?

Я ми дайте меча!


От България до Англия с велосипед

Всички мои приятели от Корпуса на мира на САЩ напуснаха България със самолет.

Изключение направи Мат.

Той тръгна с велосипед.

Така ще стигне чак до Англия.


Ако се интересувате от пътешествия, пътя на Мат в снимки можете да проследите на този адрес: http://www.crazyguyonabike.com/doc/page/?o=RrzKj&page_id=153808&v=20


неделя, юни 27, 2010

Гей-парад 2010 година

На пропуска към моста с Румяна ни чакаше изненада.

Пускаха само журналисти.

Миналата година – всеки, който си покаже личната карта.

Полицейска приумица ли беше това, или беше съгласувано с организаторите на парада, не зная.

Във всеки случай е тъпо.

Най-малко Румяна прилича на терорист и плюс това се вдигна чак от Ихтиман, за да се включи в шествието.



Мене ме спаси старата бойна журналистическа карта с изтекъл срок още от времето на динозаврите.


Влязох, но Румяна остана извън кордона.

Когато шествието обаче тръгна, тя се провря между полицаите и се озова до мене.

По-късно разбрах, че имало пропуск и за другите хора, но той бил някъде през девет гори в десета.

На моста направих доста снимки и кадри още преди началото.







Най много ме впечатли една майка, която беше дошла да подкрепи своето дете с нетрадиционна сексуална ориентация.



Самото шествие беше по-весело, по-разнообразно и по-спокойно от миналогодишното, когато изнервени полицейски шефове пришпорваха участниците едва ли не да вземат цялото разстояние на бегом.



Расатковците бяха като че ли по-малко и стояха далече по кръстовищата.

Само някакъв неандерталец изрева отблизо няколко обиди, но никой не му обърна внимание с изключение на един полицай, който го натири, при което онзи подви опашка и изчезна.

Неандерталците са смели само когато са много и когато имат пред себе си някой слаб човек.

Иначе, покажеш ли им дебелия край, се попикават от страх.

Така че купонът продължи да тече безметежно (тук в кадър и Румяна).



Друг неандерталец хвърли от някой балкон едно яйце, което се разби на метър и половина от нас, но не нанесе никакви поражения във вид на петна от жълтък.

Много от околните даже не забелязаха случката.

В това весело, пъстро и шумно множество кой ти гледа едно хвърлено яйце.

При това от неандерталец.




По едно време Румяна реши, че трябва да снимам цветния музикален камион.

Бях почти в края на шествието и трябваше да стигна до началото му с тичане.

Уф!

Мога да въртя педалите на велосипеда до припадък, в бягането обаче никак ме няма.

Изплезих език, но направих няколко кадъра.



Като казах велосипед, та се сетих: на шествието имаше и няколко братя по средство за предвижване.


Да, видях също така няколко познати и приятели, които иначе няма как да срещна, защото живеят в София.

Това беше още едно удоволствие за този ден.

Хайде, пък догодина – пак!


П.П. Четох някъде из интернет един да изброява десет аргумента, според които гей-парадът не би трябвало да се провежда.

Аз съм скромен.

Имам само два аргумента, че гей-парадът трябва да се провежда и че аз и Румяна трябва да участваме в него:


1. Светият синод на БПЦ е срещу парада.

2. Неандерталците са срещу парада

.

Това лично за мене е достатъчно…


събота, юни 26, 2010

Довиждане, приятелю!

Последна чаша бира заедно.


И изпратихме Джейсън на аерогарата.



Довиждане, скъпи приятелю!


П.П. В блога си Джейсън написа:


Goodbye, Bulgaria.


Love,

Jason


четвъртък, юни 24, 2010

Божествена комедия (не по Данте)

Има Бог.

Който се грижи за своята църква.

И изпрати Бог гей-парад, за да може неговата църква да покаже, че все още е жива.

Защото иначе никаква я няма.

Размърдаха се калимявките и – както винаги – надрънкаха един куп средновековни глупости.

Божествена комедия.

Но не по Данте, а по Светия синод.


П.П. Ето това според брадатите синодални пръчове е „мерзост на запустението”.


Снимката е моя от миналогодишния гей-парад.

Тази година нямаме възможност да отидем с жена ми на парада, но подкрепяме всички, които ще бъдат там.

Защото, както написа някой в интрнет пространството (съжалявам, че не запомних кой), докато има съпротива срещу гей-парада, има и смисъл от неговото провеждане.

Близо е до ума защо.

Та нали ако днес някой (бил той черноризец или който и да е друг) иска забраната на нещо, което не противоречи на закона, утре същият този някой ще поиска да бъдат издигнати клади и на тях да бъдат качени за изгаряне всички, които не мислят като него.

И Божествената комедия ще се превърне в Божествена трагедия.

Или ще ми кажете, че това не го е имало в човешката история?


сряда, юни 23, 2010

ГДБОП и фолклора

Взеха на босия цървулите.

Язък за барута.

Защо ручахме жабетата?

Напънала се планината, родила мишка.

Луд умора няма.


Да продължавам ли?

Всичкото казано, и още много в добавка, илюстрира следното:



Защо беше това лазене по покривите за един ръждясал компютър, след като - както писах по един друг подобен повод - "не се гаси туй, що не гасне"!?

„Читанката” отново е в интернет пространството!

На този адрес: http://chitanka.gdbop.com.

И моите преводи са там: http://chitanka.gdbop.com/translator/pavel_nikolov.html.

А за ГДБОП не само се намират „симпатични” съответствия във фолклора, но и самата дирекция е на път да се превърне във фолклор.

Начало на нейното фолклоризиране е новият домейн в интернет адреса на „Читанката”: gdbop.

Едно фолклоризиране, в което обаче ГДБОП няма да играе ролята на юнака, който отсякъл трите глави на ламята, а ролята на Иванчо глупака.

Честито!


Диваци и диващини

Диваците обичат да си снимат диващините.

За да ги гледат бъдещите поколения и да им се дивят на диващините.

Преди време.



И днес.


Снимката вече е позната на доста хора в интернет пространството, но все пак да поясня.

Тя е от сайта на МВР.

И илюстрира подвига на юнаците от ГДБОП, които с героични усилия унищожават електронната библиотека „Читанка”.

Според Дирекция „Пресцентър и връзки с обществеността” на МВР имало и филмов материал.

Много хубаво!

След време хората ще гледат филмчето, ще го сравняват с горното и...

...няма да намират разлика.


вторник, юни 22, 2010

България: 451 по Фаренхайт

Ники Русиновски, Webcafe.bg


Днес е 22 юни 2010 г. В деня-начало на календарното лято температурите навън доста паднаха. А в България за пръв път в модерната й история достигнаха 451 градуса по Фаренхайт.

Никога не съм вярвал, че ще доживея този ден - денят, в който в България ще се унищожават КНИГИ!!!

Група спецкомандоси от Главна дирекция за борба с ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ (пиша го така, за да усетите по-ясно за какво говорим) унищожи сървъра на сайта Chitanka.info.

На този сайт нямаше никаква престъпност - имаше хиляди, десетки хиляди КНИГИ! Повечето от тях не могат да се намерят никъде или са много трудни за откриване. Някои не са издавани от десетилетия! Имаше не само цели книги, но и отделни произведения - разкази, повести, есета... Сред тях имаше и такива, които бяха предоставени от самите им автори или преводачи - на полза роду. Иначе казано, Chitanka.info беше една библиотека. Една обикновена библиотека, само че онлайн.

Освирепели терминатори горят книги - това сме го виждали: в старите ленти от времето на фашизма. Или във филма на Франсоа Трюфо „451 по Фаренхайт". Или сме го чели - в книгата на Рей Бредбъри, по която е заснет филмът. Тя описваше едно бъдеще, в което властта предпочита хората да не мислят извън официалната линия и затова забранява издаването, четенето и притежаването на книги. А когато намира укрити такива, ги унищожава.


Вярвате или не - доживяхме да видим това бъдеще със собствените си очи...

Да, официалната линия ще ви бръщолеви нещо за някакви уж нарушени авторски права, интелектуална собственост, пирати, престъпна дейност и прочие дивотии.

Но ако умеете да мислите сам, лесно ще стигнете до някои доста смущаващи противоречия.

1.Библиотеките не са забранени от никакъв закон. Онлайн библиотеките - още по-малко. Тогава за какви нарушения на авторското право говорим?!

2.Ако Chitanka.info нарушава авторски права, то тогава най-големият нарушител на същите права е Националната библиотека „Кирил и Методий". Кога да чакаме командоси и спецчасти да я затворят? Както и всички останали други библиотеки в държавата, след като библиотечната дейност се оказва изведнъж незаконна...

3.Акцията била извършена по сигнал на някаква асоциация, съюза на преводачите и няколко издателства (МВР не уточнява кои). Щом са протестирали, значи техни права са нарушени и са настъпили някакви имуществени вреди. А какви ТОЧНО права на издателствата са нарушени?

4.Chitanka.info съдържа дигитални версии на книги. НИТО ЕДНО издателство в БГ не предлага и дигитални версии на издаваните от него книги, поне ако говорим за чужда литература. Аз лично знам само едно, което предлага някои произведения от БГ автори и в дигитален вид. Тогава как можеш да претендираш за имущестени вреди от нещо, което дори не предлагаш?!

5. Chitanka.info няма нито реклама, нито иска SMS-и, нищо - това си е една обикновена безплатна онлайн библиотека, тя НЕ извършва никаква търговска дейност. Отново - какви вреди може да нанесе на издателствата? И за каква „престъпна дейност" говорим, която не носи никакви приходи на „престъпниците" - нито продават книгите, нито има реклама на сайта им?

6. На какво основание въпросните издателства изобщо са поискали да се разследва дейността на Chitanka.info? Имат ли те в договорите си с авторите, преводачите и чуждите издателства изобщо клауза, която да им разрешава каквото и да било онлайн разпространение? Да ги оторизира ИЗРИЧНО и КОНКРЕТНО ТЯХ да се занимават с онлайн права? Съдейки по това, че не предлагат литература в дигитален вид, очевидно нямат...

7.Поискало ли е МВР или ГДБОП издателствата първо да докажат с документи (копия от договори), че НАИСТИНА притежават правата, които претендират, че са им нарушени? Ако не са, то излиза, че всеки може да отиде в ГДБОП и да каже просто така „еди кой си (конкурентна фирма) ми нарушава еди кви си права". И командосите на ГДБОП се вдигат на честна дума и попиляват въпросната фирма, организация или сайт... пък няма значение, че после съдът оневинява напълно жертвите на този брутален полицейски произвол.

8.Ако са били длъжни да поискат подобни документи и не са го направили, то дали дейността на служителите на ГДБОП може да се окачестви като „престъпна небрежност"?

9.Дори да приемем, че дейността на „Читанка"-та 1.не е библиотечна, и 2.някак нанася имуществени вреди на издателствата, то: 1.тези вреди първо подлежат на доказване, и 2.това става по реда на ГПК, а не на НПК. С други думи, издателствата следва първо да си заведат дела в съда, да си докажат претенциите за притежавани права (каквито нямат), да си докажат твърденията за претърпени вреди и пропуснати ползи (което е практически невъзможно, защото заради една прочетена онлайн книга човек може да се откаже да я купи, но може и именно заради това да я купи), да изчакат съдебно решение в тяхна полза и едва след това да се обърнат към МВР... към МВР, не към ГДБОП!

10. ... няма. Можем да отправим не 10, а 10 пъти по 10 въпроса към ГДБОП, но е безсмислено. Имената на модерните херостратовци също нямат значение.

Единственото, което има значение, е че в България в 21 век унищожават книги. По-чудовищно престъпление и посегателство срещу свободата на словото не може да има, с каквито и алинеи и параграфи да те замеря милиционерската пропаганда - някои неща се усещат със сърцето.

Ако не си съгласен с това - протестирай!

Варварите трябва да понесат своята отговорност за това, че посегнаха на Словото...


понеделник, юни 21, 2010

Пак в Пирин

Къде се изгубих три дена ли?

Като се съберат трима любители на приключения, къде могат да отидат, освен в планината.

А ние сме точно такива.

Джейсън.


Джеймс.


И аз.


Имаше доста емоции.

В усойната гора над Банско ни налетяха гладни комари, на подстъпа към Бъндеришка порта ни чука суграшица, от 34-ти жалон до подножието на Душевадника ни затисна гъста мъгла и ни пра леден дъжд, а от мъглата за капак изскочиха два рунтави овчарски вълкодава, големи като мечки, и едва не ни изядоха.

Но като махнем всички тези дребни неудобства, прекарахме си три чудесни дена и се върнахме много доволни.

Наснимах много материал и с камерата, но ще го монтирам във филмче по-нататък.

Ето само един епизод.



Джейсън и Джеймс си заминават след няколко дена за САЩ.

Но сме си дали дума след пет години, като се пооправят там, да дойдат в България.

За да осъществим една друга идея, която остана по липса на време неизпълнена: поход из Родопите.

Ще ги чакам с нетърпение, пет години не са много.


петък, юни 18, 2010

Триножник

Апетитът идва с яденето, написал някога Рабле.

Смисълът на това изречение по предварителните сметки на автора трябвало да бъде смешен и несериозен.

Както много други неща в „Гаргантюа и Пантагрюел”.

Читателите обаче решили друго.

И изречението останало в световната съкровищница на крилатите изрази.

За да означава поведението на хора като мене, които си купуват камера, а на следващия ден – триножник.

С панорамна глава, естествено.


Извън задявката трябва да кажа, че триножникът ми е необходим.

Защото нямам намерение да правя с камерата само „сватбарски” клипчета.

Като се върна за новата учебна година от село, започвам в училище снимането на едно малко хумористично игрално филмче с участието на ученици и моя милост.

Сценарият вече съм го написал.

За 155-годишнината на училището ще направим с децата и един документален филм за историята на образователното дело в с. Вакарел.

Тук вече сценарий все още няма.

Но се надявам да го напиша на село.

Поне в общи линии.


четвъртък, юни 17, 2010

Камера

- Искам да си купя камера – казвам на един мой познат.

- А това в ръцете ти какво е? – пита ме той.

- Фотоапарат – осведомявам го.

- Ама на английски... – протестира моят познат.

- На английски - в Лондон, а в центъра на Вакарел фотоапаратът е фотоапарат, а камерата - камера. Аз искам камера.

-----------

Стара мечта ми е камерата.

Откакто 8-милиметровият лентов „Кварц”, който си купих още като студент, отиде в небитието.

А това беше преди милиарди години.

-------------

Сега обаче мечтата ми се сбъдна.

Падна ми някой друг лев и...

...много съм щастлив.

Ето Румяна с камерата.


Би било по-редно да покажа нещо, заснето с машинката.

Направих няколко проби, но покрай завършването на учебната година съм много уморен и не ми се занимава с обработка на видео, а в сурово състояние не ми позволява гордостта (!) да пускам каквото и да било.

Така че – спокойно!

Ще има и движещи се картинки.

Но по-нататък.


сряда, юни 16, 2010

Паяжина

Моята директорка се кара на чистачките, че не си гледат добре работата.

- Има една паяжина – казва тя, - която виси от една седмица и няма кой да я махне.

- Къде е? – питат жените.

- А, няма да ви кажа. Ако работите, както трябва, ще я видите.

Сега чистачките старателно търкат и лъскат навсякъде с надеждата, че в някое ъгълче ще зърнат издайническата паяжина.

А паяжина, разбира се, няма.

Но това е друг въпрос.


вторник, юни 15, 2010

Произведено в Русия: катастрофа в Киргизия

Даниел Гриндфилд, "Eurasia Review"


В пресата насилието, пуснато на свобода в Киргизия, се изобразява като етнически безредици. Действителността е много по-сложна и като виновник за произтичащото може да се посочи пряко Русия. Руският преврат срещу правителството на Бакиев, който дойде на власт след „революцията на лалетата”, използва узбекските сепаратисти в провинция Ош, за да смаже националистическите привърженици на Бакиев.

Русия от доста отдавна се опитва да махне от страната американската авиобаза „Манас”, която е жизнено важно звено във веригата, подсигуряваща силите на САЩ в Афганистан. Русия търпя Бакиев, докато се изказваше срещу базата на САЩ. Но когато той сключи сделка със Съединените щати и започна да разглежда възможността за енергиен договор с Китай, способен да сложи край на руското влияние в страната, Путин организира преврат, осъществен точно в момента, когато Обама подписваше с Медведев договора за съкращаване на ядрените оръжия – точно като във филма „Кръстникът”.

Хора като лидера на узбекските националисти Кадиржан Батиров бяха използвани за организиране на безредици и смазване на контрабезредиците, за да се свали от власт Бакиев и да бъде заменен с Роза Отунбаева. Отунбаева е служила в съветската дипломатическа мисия в ООН, била е професор по марксизъм и функционер на местната Комунистическа партия. Този преврат завърши преразглеждането на резултатите от „революциите” в бившите съветски републики и в страните от Варшавския договор и в краката на Кремъл сега се пречка само Грузия. Но превратът в Киргизия остави без решение много въпроси.

Руските преврати обикновено стават поетапно. Отначало в руските средства за масова комуникация, контролирани от държавата, започва пропагандна вълна, дискредитираща правителството, което Кремъл иска да свали, като корумпирано и репресивно. След това следва вътрешно въстание, осъществено от организации, свързани с Русия. Ако това въстание завърши с провал, следва нова пропагандна вълна, този път насочена в основни линии срещу Запада. В рамките на тази пропагандна активност правителството на страната се разобличава като репресивно и съдействащо за регионалната нестабилност (кодирана заплаха, предупреждаваща западните страни, че ако се опитат да се намесят, това ще доведе до регионален конфликт) – и след това следва нахлуване на руските „миротворци”.

В Киргизия руският преврат се оказа успешен, но за това беше платено с влошаване на съществуващото междуетническо напрежение. Използвайки узбекските сепаратисти като Кадиржан Батиров, Путин наля масло в огъня на междуетническото напрежение, което и без това тлееше постоянно в Ош. Не може да се каже, че това беше изцяло случайно.

В съветски времена руската стратегия по отношение на съветските републики се основаваше на принципа „разделяй и владей” и често приемаше форма на преселване на цели етнически групи или на промяна на границите, за да се създаде напрежение, което пречи на местните жители да се обединят срещу руснаците. Но този подход води до дългосрочни катастрофални последствия, както стана, когато британците го използваха в Израел, импортирайки арабите, за да неутрализират еврейската имиграция, което доведе до десетилетия тероризъм и войни. В Киргизия токсичната смес от узбеки, етнически руски преселници и други националности, живеещи сред господстващите етнически киргизи, означава, че Русия винаги има много лостове за дестабилизиране на положението в страната, но тази дестабилизираност не винаги може да завърши в момента, когато Русия поиска това.

Узбекският патриотизъм отдавна е взривоопасен проблем в провинция Ош заради значителния брой узбекско население. На свой ред това означава, че регионът е разцепен на два лагера – киргизки националисти, възнамеряващи да запазят Ош, и узбекски националисти, мечтаещи за отделяне или минимум за културна автономия. Бившият президент Бакиев, който получи в провинция Ош две трети от гласовете си, предприемаше някакви усилия, за да смекчи проблема, но тъй като самият той беше от Ош, не можеше да направи нищо, без да настрои срещу себе си собствената си избирателна база, която заради узбекския сепаратизъм беше киргизка и националистическа. Това превърна Кадиржан Батиров и неговите узбекски националисти в удобен инструмент за Москва, когато тя пожела да свали Бакиев и да го замени със своя марионетка. Но това също така означаваше, че Путин подпалва огън, който не може да бъде лесно загасен.

Използвайки Батиров, за да осъществи завземането на властта в региона, пълен с киргизки националисти, Путин разпали страх от узбекски сепаратизъм, подкрепен изцяло от Русия. Като пример може да се разгледа подкрепата, оказана от Путин на абхазците и осетинците в Грузия. И наистина, ако Бакиев беше успял да задържи властта, както стана със Саакашвили, малцина се съмняват в това, че Русия щеше да подкрепи узбекското отделяне и да го използва като предлог за нахлуване в Киргизия – както това беше направено в Грузия.

И тъй като узбекските националисти на Кадиржан Батиров използваха въоръжена сила, за да смажат демонстрациите в подкрепа на Бакиев, а вендетата между клановете са важен фактор в регионалната политика, Ош отдавна се е превърнал в барутен погреб. Марионетният режим на Отунбаева не можеше да се откаже от Батиров, защото той помогна за удържането на властта. Но отчуждението на регионалното мнозинство, и без това вече страхуващо се от превръщането на провинцията в следващо Косово или Грузия, беше извънредно неблагоразумно. В крайна сметка за Отунбаева – защото е напълно възможно Русия през цялото това време да чака своя шанс да изпрати в страната „миротворци”.

Киргизките военни сили се оказаха безполезни за Бакиев. Но тъй като в голямото си мнозинство те се състоят от киргизи, едно нещо може да се каже с точност: те може и да не пожелаха да подкрепят Бакиев, но те съвсем точно няма да се съгласят да защитават Батиров и неговите привърженици. Узбекската група на Батиров предупреди, че всякакви опити той да бъде арестуван заради въоръженото смазване на протестите ще се смята за атака срещу всички узбеки. Това се превърна в гаранция, че всякакви безредици ще бъдат свързани с междуетническото напрежение.
Контролираните от руското правителство средства за масова информация, както и следваше да се очаква, монополизират представянето на събитията, концентрирайки вниманието си върху узбеките, обръщащи се с молба за въвеждане на руски войски.

Действителността обаче е тази, че Русия постави началото на безредици и убийства заради осъществяването на своя дневен ред. Путин искаше да премахне авиобазата на САЩ от Киргизия, дори за сметка на предизвикани междуетнически конфликти чрез привидна подкрепа на узбекския сепаратизъм. За всичко, което последва, може и трябва да бъде обвиняван той.

Сега Путин се опитва да уговори Китай за формиране на единен фронт в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество за подкрепа на собствения си марионетен режим на Отунбаева. Администрацията на Обама е слаба и не можа да отговори дори на руския преврат, осъществен, когато се подписваше на съглашението за съкращаване на оръжията, така че Русия няма повод да се безпокои от американска намеса. Но тя има много по-важен невидим проблем, за който си струва да се безпокои.

Подхранвайки узбекския сепаратизъм в Киргизия, Путин ще придаде сили на населението, което все повече и повече попада под влиянието на ислямските групировки като Хизб ут-Тахрир, чиято цел е възстановяването на Ислямския халифат. Докато старото правителство на Бакиев се бореше с ислямистите и особено с Хизб ут-Тахрир (което водеше до яростни протести на европейските и руските правозащитници), правителството на Отунбаева се стреми да спечели тяхната подкрепа и им предоставя свобода на действие, като и амнистира членове на Хизб ут-Тахрир, задържани под стража заради това, което узбекските сепаратисти и техните съюзници-правозащитници наричат „Нутакски инцидент”. Предоставянето на амнистия на участниците в „Нутакския инцидент”, по време на който привържениците на Хизб ут-Тахрир предизвикаха безредици по време на празника Ураза байрам, изпрати тревожен сигнал за това, че новото правителство отваря вратите за ислямистите.

Стратегията на Хизб ут-Тахрир се простира зад пределите на узбекския национализъм, но го използва за постигане на своите цели. Тази ислямистка групировка може да се възползва от бойните действия, които се водят в Киргизия, като приложи африканския модел, оказал се толкова успешен за ислямистите на Черния континент. Хизб ут-Тахрир продължава да разчита на узбеките, живеещи на границата с Узбекистан, но разширява дейността си и на север, вербувайки успешно и киргизи. Това съответства на поетапния подход, използван от ислямистките групировки в страните, където има мюсюлмани, а също така и бедно селско население. (В западните страни обаче ислямистите търсят подкрепа в градските или крайградските райони, където обикновено живеят имигранти-мюсюлмани, докато местното, немюсюлманско население, живеещо в селските райони, обикновено е основен извор на опозиция срещу ислямистите).

Макар че Социалдемократическата партия на Отунбаева не подкрепи и не легализира Хизб ут-Тахрир, нестабилността в провинция Ош, където групировката има солидна база, може само да засили подкрепата за ислямистите в дългосрочна перспектива. Независило от това дали узбекският сепаратизъм ще получи нови сили, или ще бъде отново смазан, Хизб ут-Тахрир пак ще се представи като жизнеспособна алтернатива, противопоставяща традиционните ислямски ценности на корупцията на светските политически партии. И макар че днес религиозните партии в страната са забранени, Хизб ут-Тахрир има и финансова подкрепа, основаваща се на нефтодоларите, и много търпение. Докато Путин се опитва да подчини Киргизия, ислямските групировки знаят, че в крайна сметка победители ще се окажат именно те.


Превод от руски: Павел Николов


Снимка: © РИА Новости


понеделник, юни 14, 2010

Сламен патриотизъм

Колкото повече една страна е затънала в блатото, толкова повече си помпи самочувствието с патриотични илюзии.

Чета тук-там и слушам, че българка (точно така: българка!) може да стане президент на Бразилия.

Разбира се, Дилма Русеф (пълно име: Dilma Vana Rousseff Linhares) е толкова българка, колкото е българин и Джон Атанасов.

Някой съзнателно, струва ми се, не прави разлика между „българин” и „гражданин на чужда държава от български произход”.

Разбираемо е, когато подобен сламен патриотизъм a la дядо Вазов, целящ да покаже (именно да покаже, а не да докаже!), че сме дали „на вси славяни книги да четат”, а на целия свят компютъра и киселото мляко (без него светът неминуемо би пропаднал!), се проповядва от нискокалоричните умствено последователи на Сидеров и Расате.

Тях ги отминавам с ледено безразличие.

Но когато и медиите говорят за „българката” Русеф, направо падам от смях.


неделя, юни 13, 2010

Ако…

Автор: Олег Панфилов


Положението в Централна Азия е взривоопасно.

Както никога досега.

И не само защото се лее кръв.

Отначало в Бишкек.

Сега във Ферганската долина.


Трудно е да се предвиди развитието на събитията.

Но все по-очевидно е желанието да се изпратят там руски войски.

За усмиряване.

По традиция ще ги нарекат „миротворчески“.

По същата традиция след време те ще станат окупационни.


Какво ще стане, ако все пак в Киргизстан бъдат въведени руски войски?

Като имаме предвид всичките обстоятелства на случващото се през последните години в региона, Узбекистан ще затвори безпрекословно границите си.

Ташкент се страхува не толкова от киргизите, колкото от влиянието на Москва.

Отношенията между Ташкент и Москва ще се влошат.


Нащрек ще следят събитията от Душанбе.

Развитието на отношенията между Русия и Таджикистан не бележи успех.

Съвместните седенки в ШОС, СНГ и ОДКБ не водят до нищо.

И в Душанбе все по-често критикуват Москва.

Или мълчаливо започват да търсят други пътища за икономическо сътрудничество.

С други страни.


Но най-голямо напрежение трябва да се очаква от Казахстан.

Именно Астана искат да видят от Кремъл сговорчива.

И своенравният Назарбаев отдавна пречи на джуджетата*.

Затова Назарбаев няма интерес да има в тила си руски военни.


Туркменистан е далече.

Но и той може да стане по-скоро съюзник на Казахстан, отколкото на Москва.


Какво ще стане вътре в страната?

„Миротворчество“ на руската армия от началото на 90-те години се оценяваше като нещо съветско и никой изобщо не се съпротивляваше.

Военният диктат на Кремъл се възприемаше като нещо, разбиращо се от само себе си.

Сега ще бъде иначе.

Първите изстрели от руско оръжие ще предизвикат ответна реакция, защото ще се смятат за намеса в правото на една от страните.

И ако се има предвид, че в самата Русия положението не се очертава да е розово, особено в Северен Кавказ, въвличането на руските войски в още една партизанска война, но вече далече от Русия, ще се превърне в силен удар върху властта и населението.


Написаното тук е размисъл.

Дали ще въведат войски, или не - е друго нещо.

Но моите предположения са такива.


Превод от руски: Павел Николов


* Джуджетата - Путин и Медведев.


Натела Болтянская

Журналистка в радио „Эхо Москвы”.

Пише стихове, които изпълнява в съпровод на китара.


БАБИЙ ЯР *





Мамо, защо плачеш,

зашивайки ми на роклята

жълта звезда?

Ей такова украшение

добро е за шията на кученцето,

аз сега ще го доведа.



А къде отвеждат нашите,

може би там съвсем не е страшно?

Може би там има играчки и храна?

На мене ми каза един чичко,

гледайки през очила в една хартийка,

че утре ще ни вземат там.


Виж каква прелест,

оркестърът свири фрейлехс,

защо има толкова много хора тук?

Мамо, кажи ми, мамо,

кой е изровил тук тази яма

и защо ни нареждат пред нея?


Защо плачеш, не виждаш ли,

че езикът им прилича на идиш,

но защо всички са пияни от сутринта?

Може би играят на война,

стреляйки с играчки-пушки?..

Мамо, това съвсем не е игра.


Мамо, защо плачеш,

мамо, защо пла...


* Бабий яр – местност до Киев, където през 1941 година нацистите разстрелват около 70 000 души, предимно евреи.


събота, юни 12, 2010

Велинград

“Горе на Балкана – червено знаме.

Червено знаме, партизанското – хей!

А до него лежи Вела Пеева.

Вела Пеева, партизанката – хей!“


Във Велинград съм.

На екскурзия с ученици.


Децата ме питат защо градът се казва Велинград.

Казвам им, че е на името на Вела Пеева.

- Не съм я чувал – казва Спас.

Щастливец.

А на нас като ученици ни бяха затлачили мозъка с какви ли не герои, дали живота си, за да живеем щастливо.

Само че това с героите е като онова с класиката, за което писах вчера.

Времето решава кой е герой и кой не, кой какво е дал и за какво го е дал.

След две поколения и велинградци няма да знаят коя е Вела Пеева.


четвъртък, юни 10, 2010

За класиката

Какво е класика, обяснявам на учениците с два цитата.

Единият:


“За тебе е моята ода,

за теб е моята песен

за тебе -

днес и завинаги...“


И другият:


„Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.“


Децата са много учудени, когато им кажа, че първият цитат е от произведение, което се търкаля на историческото бунище, а вторият – от произведение, което е класическо.

И не ми вярнат, мислят, че ги поднасям: как може смисленият текст да е калпав, а "безсмислицата" - класическа!

Тогава добавям, че класика не е това, което хората си мислят, че е (може да е, ще стане) класика, а което времето не е заличило (няма да заличи).

Някой да знае по-добро обяснение?


сряда, юни 09, 2010

Олег Панфилов

Руски журналист.

Известно време е бил колега, учител.

Занимавал се е и с наука: археология, културна история на народите от Централна Азия, етнография.

В момента живее в Грузия и води изключително интересното предаване „Грузия с Олегом Панфиловым” (видеоархив) по рускоезичната грузинска телевизия „Первый кавказский” (заради реорганизация временно няма пряко предаване по интернет).

Освен всичко друго, Олег Валентинович е и „колекционер” на забавни снимки от цял свят.

Ето една от тях.



вторник, юни 08, 2010

Вишни

Вишните в градината узряха.


Опитах няколко.

И си спомних за „Узряха вишните в градината на чичо Ваня” („Поспели вишни в саду у дяди Вани”).

Песен, станала неделима част от руския градски фолклор, макар че по начало си има автор.

Текстът и музиката са създадени през 1968 година от 18-годишния Григорий Гладков (шлосер, а по-късно – лекар) от град Никопол, Днепропетровска област (днес в Украйна), но песента бързо става „народна” („пошла в народ”, както казват руснаците за подобни фолклоризирани авторски песни).

Среща се в различни варианти и влиза в репертоара на известни изпълнители на „руски шансон”, сред които бихме могли да откроим най-напред Аркадий Северни и Михаил Шуфутински.

Ето обаче едно непрофесионално, но много мило изпълнение.



Узряха вишните в градината на чичо Ваня,

узряха вишните на чичо Ваня.

А чичо Ваня с леля Груня е сега в банята,

а ние с приятели излязохме уж на разходка.


А ти, Григорий, не ругай,

а ти, Петка, не викай,

а ти с кошничките не се бутай преди всички!

Узряха вишните в градината на чичо Ваня,

но вместо вишни сега там има весел смях.


Нека чичо Ваня да мие гърба на леля Груня

в колхозната баня, в Мичиган *.

Ние ще кажем дружно: „Благодарим ти, лельо Груня...”

А "чичо Ваня"? И "чичо Ваня".


А ти, Григорий...


* Първоначално: „в Расчеган”. Расчеган е квартал на Никопол, Днепропетровска област. Михаил Шуфутински заменя Расчеган с Марчекан (район в Магаданска област, където по това време живее). Тук е Мичиган. В Мичиган, разбира се, няма нито колхози, нито колхозни бани, но фолклорът не обръща внимание на такива подробности.


понеделник, юни 07, 2010

Дилайла

Вчера сър Том Джоунс навърши 70 години.

Жив и здрав да е!

Харесвам го много, но името му най-вече свързвам с песента „Дилайла”.

Чух я за първи път с български текст през едно много далечно лято на един морски пионерски лагер.

Беше станала много модерна.

Българският текст не си го спомням добре, но започваше много лигаво: „Аз помня твоята бяла и нежна усмивка, аз помня твоите нежни и сини очи...”

Освен че ме подразни натрапчивият сантимент, бях израснал все пак сред книги, много от които с поезия от световната класика, така че това „бяла” (за усмивката) веднага ми прозвуча като закърпено.

Чиста проба поетическо безсилие: пълнеж, бутнат в стиха от нямане какво друго да се намести, за да не пострада ритъмът.

От драматизма на оригинала – никаква следа.

Но това тогава нямаше как да го зная.

Не разполагах с оригинала, а и да разполагах, кой по това време учеше английски?

Мислех си, че става въпрос за превод.

Сега зная: онова е било най-обикновено соцменте - хубава чужда мелодия с тъп нашенски текст.

Само и само да не е на английски.

Пази, Боже, нали това беше езикат на най-големия враг на "светлото бъдеще"!..



Видях светлина в нощта, когато минавах край нейния прозорец.

Видях трепкащи любовни сенки върху нейните щори.

Тя беше моята любима,

но когато разбрах, че ме мами, изгубих ума си.


Боже мой, Дилайла!

Защо, Дилайла?


Бих могъл да разбера, че това момиче не е за мене,

но бях безпомощен като роб, който не може да бъде свободен.

На сутринта, когато оня мъж си отиде, изчаках,

прекосих улицата към нейната къща и тя отвори вратата.

Стоеше там, смеейки се.

Усетих ножа в ръката си и тя не се смееше вече.


Боже мой, Дилайла!

Защо, Дилайла?


Преди да са дошли и да разбият вратата,

прости ми, Дилайла, не можех да постъпя иначе...


неделя, юни 06, 2010

Плува, плува корабче

Виктор Шендерович


Заглавието в лентата с новините изглеждаше така: израелски военни убиха 19 души. Вървели си значи из гората деветнадесет души, събирали ягоди, а израелските военни ги нападнали и убили. Странно е, че тези израелски военни не са пили след това, в чест на светлия празник, кръв на християнски младенци: това би се вписвало добре в картинката...

Хуманитарна мисия, казвате. Корабче на мира. Чийто капитан на искането за митническа проверка отговаря с „fuck off”; чиито пътници, посланици на мира, нападат граничарите със самоделно хладно оръжие и ножове и се опитват да ги линчуват...

Мисля, че заради чистотата на експеримента трябва да се направи опит за същото недалече от Марсилия с френски граничари... или близо до Гьотеборг с шведски... – да се дочака ответен огън и да се види реакцията на тамошните Министерства на външните работи.

И да се сравни с днешната.

За по-голяма чистота на експеримента би било добре върху същата тази Марсилия (или Гьотеборг) в продължение на много години да са падали ракети от някаква тяхна местна автономия, а в училищата на тази автономия да учат малките деца, че главната им цел в живота е да удавят всички французи в Средиземно море (или шведи в Балтийско).

И ето на помощ на тази мила автономия да плува през нощта хуманитарно корабче, пълно с хора, въоръжени със самоделни хладни оръжия и ножове... О, тогава, казвам ви, ще видим що е това либерализъм в неутрални води!..

А така – какво... „Израелска военщина, известна на целия свят”.

Старата песен.


Превод от руски: Павел Николов


Бележка: Виктор Шендерович е руски писател-сатирик, радиоводещ и публицист.


събота, юни 05, 2010

Свръхнова

Бетелгейзе намалява обема си, съобщават учените.

По всяка вероятност ще станем свидетели на явление, което за последен път е било наблюдавано с просто око през 1054 година.

Избухване на свръхнова.

Звездата-гигант (ако бъде поставена на мястото на Слънцето, ще достигне почти до орбитата на Сатурн) явно е изчерпила термоядреното си гориво, при което съдбата ѝ оттук нататък може да бъде само една.

Гравитацията ще надделее и ще смачка Бетелгейзе до една критична плътност, след която ще последва взрив.

Звездната материя ще бъде изхвърлена в космическото пространство с колосална сила, за да образува поредната мъглявина.

А в небето над нас ще грейне за няколко седмици светлина, достигаща по сила тази на Луната.

Разни вещери, шамани, звездобройци, прорицатели, хороскопаджии и прочее шарлатани вече се разшаваха и започнаха да лъготят публиката какво влияние ще окаже свръхновата върху съдбите на отделните хора и на човечеството като цяло.

Разбира се, пак ще се намерят много мунчовци, които ще им повярват, без да си направят простата сметка, че всъщност това, което ще наблюдаваме, е станало преди няколко века (Бетелгейзе е на 430 светлинни години от Земята) и неговото влияние върху нас ще е толкова значително, колкото е влиянието, когато ни осветят с електрическо фенерче.


петък, юни 04, 2010

Наука

Гледам един филм.

В който става дума и за СЕТИ (програмата за търсене на извънземен разум).

Там един учен казва нещо много интересно.

Ако на едно място се регистрират сигнали, за които се предполага, че са от извънземен разумен произход, веднага ще бъдат сигнализирани други „наблюдателни пунктове”, които да потвърдят достоверността на сигналите.

Чухте ли ясно, любители на псевдонаучни филми като този за паметта на водата?

В който някой си рекъл нещо, ама само той си го знае.

Науката е нещо различно.

Най-малко трима наблюдатели на различно място, по различно време и при същите условия трябва да потвърдят недвусмислено същия резултат!

За да стане един факт научен.

Защото иначе и уфологията минава за наука, ама тя е толкова наука, колкото аз съм на платноходен кораб грот мачтата.


Шопенхауер

Във влака може да се види какво ли не.

И пътувайки, да се сетиш за какво ли не.

Виждаш например тази сцена.


И се сещаш за Шопенхауер.

Който казва, че хора, които не могат да си разменят мисли, се забавляват, като си разменят книжни парцали.

Прав е.


четвъртък, юни 03, 2010

Журналист

Трудно ми е да следя събитията през седмицата.

Който чете редовно блога ми, знае защо.

Но все пак хвърлям вечер по един бегъл поглед.

И виждам, че покрай писмото на бат Бойко се е „заформил дебат” за българската журналистика.

Което веднага ме подсети за Стоян Михайловски.

Стоян Михайловски е не само известен наш баснописец и автор на всеучилищния химн „Кирил и Методий”.

Той е дал и едно знаменито определение за това що е журналист.

Нашенски, разбира се.

А определението е следното (по памет): Мушмула. Колкото е по-гнила, толкова по се харчи.


сряда, юни 02, 2010

Неизвестната война на Запад

Максим Пешка, www.svabodaby.net


Отшумяха парадите в чест на 65-ата годишнина от Победата. По телевизията за пореден път даваха филми за войната – и нови, и много съветски. Отново показаха например съветско-американския документален сериал от брежнево време „Неизвестната война на Изток”. (В съветския си вариант той, разбира се, се нарича „Великата отечествена”).

И макар че тази година на 9 май по Червения площад в Москва за първи път редом с руските военни маршируваха и войници от бившите съюзни държави – страни от антихитлеристката коалиция, а също и полски войски, по отношение на Втората световна война в постсъветското пространство са се променили малко неща.

Руската Дума се възмути от това, че Европейският съд в Страсбург отхвърли иска на съветския ветеран Кононов (на снимката) срещу Латвия, където Кононов беше осъден и лежа в затвора година и половина за военно престъпление. Какво престъпление? Ами такова: като партизанин Кононов изгорил няколко жители на едно латишко село заради подпомагане на немските окупатори, а сред тях – млада жена, бременна в деветия месец. Дали са помагали тези хора на хитлеристите, или не – не се знае със сигурност. Така решил тогава партизанският „съд”, а младият отмъстител изпълнил това решение.

Не само руските политици, но даже и много журналисти – например Леонид Млечин, известен със своите исторически книги – са убедени, че е трябвало да се постъпва точно така. След като част от латишите са воювали на страната на Германия, значи са били врагове на доблестната Червена армия, която освободила човечеството от фашизма. А врагът, както е известно, трябва да се унищожава безмилостно. Дори някои партизани да са убивали жени и деца, тези партизани са били наши, съветски хора, а не някакви си фашисти, които са изгорили Хатин!

Такава е тяхната логика. Според нея окупацията на страните от Балтика преди 70 години не трябва да се нарича окупация. Първо, балтийските републики са били обявени за съветски и са се присъединили доброволно към СССР. Второ, Съветският съюз е бил принуден, за да осигури самоотбраната си, да депортира масово в Сибир „антисъветските елементи”, сред които и такива от западните области на Беларус и Украйна след тяхното присъединяване към БССР и УССР.

Това, което ставало през 1940 година на Запад, в съветските и постсъветските учебници се нарича „странната война”. Действията на Англия се описват като плахи и малодушни, а хитлеровият блицкриг – завладяването на Франция, Белгия, Холандия, Дания и Норвегия – се представя с почти искрено възхищение. Но не се изяснява, че именно пактът Молотов-Рибентроп позволил на Хитлер да прехвърли основни сили на вермахта на Запад и да постигне решително надмощие над Франция, която мигновено капитулирала.

Писателят Иля Еренбург написал по това време романа „Падането на Париж”, който предизвикал възторга на Сталин: ето я какво представлява прогнилата изцяло буржоазна Европа!

Но има поне един военен епизод, който не се вмества в съветската историческа концепция. От 27 май до 3 юни 1940 година от пристанището Дюнкерк в Северна Франция в условията на непрекъснати атаки от страна на немските люфтвафе Великобритания успяла да евакуира по море голямо количество попаднали в обсада войници (сред които и френски). Отначало правителството на Чърчил смятало да изведе 100 хиляди свои войници, но с цената на героични усилия бил спасен животът на 340 хиляди души, още 150 хиляди били евакуирани от пристанището Бордо в Нормандия.

СС полк разстрелял край Дюнкерк сто британски войници, които се предали, след като им свършили боеприпасите. В сталинския СССР, както е известно, всеки, който се озовавал в плен на немците, се обявявал за предател. А британските войници станали герои в страната си. (Офицерът, който заповядал да се разстрелят пленниците, е обесен след войната като военнопрестъпник).

Врагът на Изток и на Запад е бил един и същ. Но войните наистина са били различни, защото е било различно отношението към човешкия живот. Впрочем, за 70 години в тази насока не се е променило нищо.


Превод от беларуски: Павел Николов