СЛУЖБОМЕР

понеделник, ноември 30, 2009

„Островът на мъртвите”

Киното ми е слабост от незапомнени времена. След театъра, но в Ихтиман театър човек може да види от дъжд на вятър. Както се казва: миналата година един път, а тази – по-рядко.

В замяна на това гледам кино на поразия.

Но и друг път съм споменавал – не гледам какви да е филми. Подбирам си ги, може да се каже, направо педантично. Затова почти никога не оставам разочарован от това, което съм гледал.

Вчера например гледах един много стар филм. От 1945 година. Ergo, с десет години по-възрастен от мене.

Някъде бях прочел, че този филм - „Островът на мъртвите” (”Isle of the Dead”) - е класика в жанра „страшно кино” и когато ми попадна пред очите, не му простих.

И пак не останах разочарован.

Видях за първи път Борис Карлофф на екран (за съжаление още не съм го гледал в коронната му роля във „Франкенщайн”). Определено ме впечатли с играта си. Почти до последно си мислех, че той е ворволакас (гръцки вариант на върколак, символ на злите сили).


(Субтитри: "Но има нещо, което е по-страшно от Смъртта...")

Няколко пъти сериозно настръхнах от страх, два или три пъти направо подскочих, което значи, че етикетът „страшен филм” е безусловно заслужен.

Между другото, винаги съм твърдял и ще твърдя, че цветното кино не може да създаде такива визуални „ужасяващи” ефекти като чернобялото.


Тези дни ще взема наистина да потърся „Франкенщайн”. С Борис Карлофф.


П.П. Това са само лични впечатления, а не агитация да се гледа филма. Много мразя, когато кажа, че един филм ми харесва (никога не казвам: „Хубав е”, а „Харесва ми”), някой да го гледа и след това да ми мрънка, че съм го излъгал.


неделя, ноември 29, 2009

По електронната поща

Моят състудент и приятел Дойчо Иванов, който работи като уредник на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица, ми изпрати по пощата едно стихотворение.

Ето го:


Aтанас КАПРАЛОВ


РОДИНАТА


Насън я виждам преродена.

Свободна.

Втурната напред...

Уви! –

от вирус повалена,

Родината душа бере.

С небе помътено...

Излишна,

топи се милата...

Без вик...

И няма кой да ú предпише

магичен антибиотик...

Не вият в нейната посока

линейките...

По навик стар –

отвсякъде наместо доктор

на помощ пращат ú

гробар...

Но твърде рано е за гроба!

Напразно гарвани кръжат...

С юмруче в нейната утроба

пак някой блъска,

търси път.

И вместо да скимти за милост,

тя, с гръд раздрана,

в кръв и пот –

напряга сетните си сили

да се повтори

в друг живот:

Не като днес –

болнава, боса.

И не в живот за срам и мъст.

А в горд живот,

през който носи

с надежда своя вечен кръст.


2009 г.


Thanksgiving Day

Денят на благодарността беше в четвъртък. Но по изключение – нали сме на работа – го празнувахме вчера.

Джейсън наряза традиционната пуйка, която не беше пуйка, а пиле на грил, защото не можахме да намерим пуйка.


Всичко това стана под зоркия ми поглед.


Масата, както повелява празникът, беше претрупана и се огъваше, аха да се счупи.


Беше много, много весело.

Благодаря ви, приятели!


събота, ноември 28, 2009

Без RE:TV


Триумф за чалга-журналистиката…


четвъртък, ноември 26, 2009

Котараци

Ще дойде ли скоро зимата?

Няма!

Така мисли Спас.

А Спас ги знае тези работи. Защото – откакто се е родил – живее на вакарелската гара. А на вакарелската гара зимата идва най-рано.

Според Спас зимата е все още далече. Лежи си Спас на слънце и никак не изглежда да му е зимна физиономията. Заспала и мързелива – да, но зимна – в никакъв случай.


Не е обаче само Спас. Има и други котараци, които обичат да използват слънчевите лъчи на дълго продължилата топла есен.

Например Джейсън.


Например аз.


Чакаме зимата.

За да мине и замине.

И да дойде пролетта.

Когато, казват, се разгонвали котараците…


сряда, ноември 25, 2009

Молби

Бойко Борисов помолил (сам си го призна!) депутатите от ГЕРБ & Други да не вдигат акциза на твърдия алкохол.

Също така ги помолил да увеличат данъка на хазарта.

Още ги помолил да преразгледат решението си за кредитните облекчения на младите семейства.

И изразил надежда, че депутатите ще направят това.

Ще го направят ами, как няма да го направят.

След като Бойко обяви пред цял народ, че е напердашил гаджето на дъщеря се, кой е луд да не откликне на молбите му!


вторник, ноември 24, 2009

Поздрав

Вчера беше денят на Света Екатерина.

И гледам на едно място в нета – поздрав. „Честит имен ден, Катя” – пише. А поздравът е клип с песента на Висоцки „Катерина, Катя, Катерина…”

Направо паднах от коня!

Песента „Катерина, Катя…” (1965 г.) е стилизация на мотиви от така наречения руски „блатной фольклор” (фолклор на престъпниците). И в нея се казва:


„Ты как елка: стоишь рупь с полтиной,

Нарядить - поднимешься в цене.”


(„Ти си като елха: струваш рубла и половина,

да те пооблека – ще ти се вдигне цената.”)


А така! Катя от песента е чиста проба проститутка. А с нея говори нейният сутеньор. Любим похват на Висоцки – да пее от името на кого ли не и на какво ли не.

По-нататък научаваме, че като се понагизди тази Катя, тогава:


„Будешь ты не хуже, чем Тамарка,

Что лишил я жизни в прошлый год.”


(„Ще изглеждаш не по-лошо от Тамарка,

която лиших от живот миналата година”)


Зловещо, но на първо време няма нищо страшно:


„Ты не бойся, Катя, Катерина…

……….

Я ведь режу баб не каждый год.”


(„Не се страхувай, Катя, Катерина…

………..

Аз все пак не коля жени всяка година.”)


Никой обаче не може да избяга от съдбата си и на Катя също няма да ѝ се размине ножа. Песента завършва:


„Панихида будет впереди...”


(„Панихидата ще остане за по-късно…”)


Както сами се убедихте – крайно подходяща песен за поздрав на жена по случай неин празник.

Като капак на всичко виждам, че отдолу разни Катета написали нещо от рода на: „Ау, благодаря, мяу, еди какво си…”

Втори път паднах от коня!


П.П. Извън контекста на поздрава, разбира се, песента „Катерина, Катя…” е една от най-любимите ми песни на Висоцки. Но това е вече друго нещо.


понеделник, ноември 23, 2009

Ангажименти

- Поемам ангажимента за развитието на София – каза госпожа Йорданка Фандъкова.

Да.

Помним обаче, че преди време същата госпожа пое ангажимент и за развитие на образованието.

А то какво стана? Сбогом и благодаря за рибата!


П.П. Ако някой си мисли, че този шаран горе съм го сложил само за пълнеж, лъже се.


неделя, ноември 22, 2009

Кой е Стенли?

- Питайте премиера кой е Стенли! – каза Кирил Добрев.

- Кой е този Стенли? – попита премиерът, когато го попитаха кой е Стенли.

Ами как така кой? Ето този:


Това е Артър СТЕНЛИ Джеферсън.

Само че на целия свят е известен като Стен Лаурел.

Та така да беше казал Кирил Добрев:

- Питайте премиера кой е Стен(ли) Лаурел!

И премиерът веднага щеше да се сети.

И нямаше да усуква по килифаревски, че бил набил някого.


събота, ноември 21, 2009

The Writing Circle – Седма тема

Досега в The Writing Circle: Втора тема, Трета тема, Четвърта тема, Пета тема, Шеста тема.


Седма тема: "Raindrops tumbled down the window pane ..."


НИКОГА ВЕЧЕ


Quoth the Raven, "Nevermore." (Edgar Poe)


Композиторът стана от пианото и се приближи до прозореца. Навън валеше. Дъждът започна от сутринта и още не беше престанал. Монотонен, тежък есенен дъжд. Капките се стичаха по стъклото на прозореца и композиторът се опита да открие в техните криви дири някакъв скрит смисъл. Но те не му казаха нищо. Смисълът на всичко се беше стопил след онази вечер, когато остана сам. И когато разбра, че връщане назад няма.

Няколко часа вече се мъчеше да улови един далечен мотив, който се носеше някъде дълбоко в душата му, да го прелее в тоновете на клавишите, да се освободи от него. Мотивът му се изплъзваше всеки път, когато си мислеше, че мелодията ей сега ще зазвучи свободно и малката стая ще се изпълни с музика. Много и много пъти, като ловец, който преследва ранено животно, се доближаваше до този мотив, но всеки път той отскачаше назад и бягаше надалеч. Накрая разбра, че всичко е напразно. Музиката си беше отишла. И нямаше да се върне. Нито сега, нито утре, нито след много време. Никога вече. Всичко беше свършено.

Композиторът се отдалечи от прозореца. Спря за миг в средата на стаята, погледна пианото и се усмихна. После отиде бързо до масивното стилно бюро, издърпа чекмеджето, извади оттам малък револвер, опря дулото му в слепоочието си и натисна спусъка.


П.П. Когато прочетох това на Румяна, тя каза: „И защо уби човека? Можеше само да го накараш да плаче…”


Déjà vu

Обичат нашите управници да ни изправят пред сложни загадки.

Някога трябваше да гадаем кои са Муйович и Уйович.

Сега трябва да гадаем кои са Чики и Пики.


четвъртък, ноември 19, 2009

Писмо до министъра на транспорта

До г-н Александър Цветков,

Министър на транспорта,

информационните технологии и съобщенията,

гр. София



ОТВОРЕНО ПИСМО
от Павел Борисов Николов,
учител по български език и литература
в ОУ „Христо Смирненски”, с. Вакарел


Уважаеми господин Министър,


На 19.11.2009 г. заедно с колегата Джейсън Ислас, доброволец от Корпуса на мира на САЩ и учител по английски език в ОУ „Христо Смирненски”, с. Вакарел, се качихме на гара Ихтиман във влака на път за работата си. Когато поискахме да влезем в първата секция на първия вагон, началникът на влака, който беше излязъл на площадката между първата и втората секция, ни каза: „Тук не може. Минете назад!” Попитах защо не може да влезем и да седнем. Началникът на влака отговори: „Полицаите не разрешават”. През прозореца на вратата наистина се виждаха в празната секция двама полицаи, излегнали се на седалките. Тогава отново попитах защо полицаите не разрешават влизането и сядането. Отговорът беше толкова изчерпателен, любезен и професионален, каквито обикновено са отговорите на повечето служители по железниците, когато ги попиташ за нещо: „Ами защото не разрешават. Минавайте назад!”

Описвайки Ви това, уважаеми господин Министър, и бидейки редовен клиент на Българските държавни железници, данъкоплатец и гражданин на Републиката, Ви моля да разпоредите проверка, в резултат от която да получа отговор на крайно вълнуващия ме въпрос:

Каква е причината, след като с колегата се качихме като редовни пътници от гара Ихтиман във влак БВ 1650 (Дивитровград-София) в 7.36 часа на 19.11.2009 г., да не бъдем допуснати в празната първа секция, в която де факто има около 20 (словом – ДВАДЕСЕТ!) места за сядане?

Надявам се искрено, че отговорът ще е изчерпателен и професионален, противно на този, който получихме от горепосочения служител във влака.


С уважение: Павел Николов, учител


P.S. Днес ще изпратя писмото до господин Министъра с обратна разписка.


сряда, ноември 18, 2009

Баби плашат деца

Някога бабите плашели непослушните деца с таласъми. У нас с таласъми, в Русия – с бука. У нас бабите казвали: „Ей сега ще дойде таласъмът!” В Русия: "Погоди, ужо придет бука!" (По Л. А. Чарская, „За что?”)

Но – менят се времената. В Русия бабите вече имат друга плашилка:


Бабата: „Ако не заспиш – ще извикам един болшевик!”

И понеже така и така сме страната, която най-много обича Русия, време е нашите баби да се поучат от руските баби.

„Ей сега ще дойдат комунистите!”

Как ви звучи?

Страшно, та ужас!


вторник, ноември 17, 2009

Неяснота

Откакто съм станал учител (а това е почти от времето на динозаврите), не помня случай да е имало яснота по всички въпроси от началото до края на учебната година.

Традицията продължава и сега.

Стартирахме така нареченото „кариерно развитие”. И поне доколкото аз схващам нещата, на първо време ще се дават пари на калпак. А уж кариерното развитие трябваше да осигурява средства за някаква свършена работа. Вятър и мъгла! Засега. За по-нататък – никой нищо не знае. Нещата се решават в движение. Хаосът по въпроса е абсолютен.

Още по-трагично е с изпитите след седми клас. Обещават, че яснота ще има към края на декември. Защо бе, министерски канцеларски плъхове, учебната година през декември ли започва? И как да готвя аз учениците си? За какъв изпитен формат? Имаше някакви идеи, преди няколко дена изтече информация, че нямало да е така, а някак си съвсем по-иначе. След няколко дена на някой друг министерски малоумник ще му хрумне нещо трето…

Слушам, гледам и разбирам защо у нас не се продава свободно огнестрелно оръжие.


понеделник, ноември 16, 2009

Сивата сова

Когато бях малък, ми попадна една книга. На корицата ѝ имаше интересна снимка. Индианец храни някакво животинче.


Когато прочетох книгата, разбрах, че животинчето е бобър, а индианецът не е индианец, макар че цял живот се е представял за такъв.

Книгата се казваше „Сивата сова” и ми беше първата „документална” книга, която прочетох. До това време си мислех, че документалните книги и документалното кино не заслужават внимание. От „Сивата сова” нататък си промених мнението.

И до ден днешен, когато чуя за защитник на природата (не обичам думата „еколог”), си мисля за тази книга. И за Арчибалд Билейни (Уашаконасин, казано по нашенски – Сивата сова). И за никого от днешните кабинетни природозащитници.

А преди няколко дена имах удоволствието да гледам и филма „Сивата сова”.


Режисьор на филма е Ричард Атънбъро, познат и с други два биографични филма – „Ганди” и „Чаплин”.


неделя, ноември 15, 2009

Болки в ръцете

Сутрин е студено. Мога да карам колелото само с дебели ръкавици. Защото от най-лекия студ ръцете ме болят много.

Тези болки са ми наследство от „родната” (някога всичко беше „родно”) казарма.

За казармата се казваше, че подготвя младите момчета за живота, че мъж, който не е ходил в казармата, не е мъж и други подобни абсолютно кръгли глупости. Лично на мене единственото, което ми даде казармата, беше срещата с една невъобразимо колосална простотия. Да, даде ми и болките в ръцете.

Беше през първата ми казармена зима. Изведоха ни на полигонно занятие. Навън – студ, куче да вържеш – ще скъса синджира. За беля точно тогава ми бяха изчезнали ръкавиците. Дали някой „си ги беше познал”, или аз ги бях оставал и забравил някъде – не зная. Казвам на лейтенанта, че нямам ръкавици и го моля да каже на старшината да ми даде други. Отговорът е типично казармен: „Да не си ги губил. Не ти се полагат други.” Отвръщам, че е много студено, и чувам нещо още по-тъпо: „А ако си на фронта и боят е започнал, при старшината ли ще тичаш?” Най-разумното в случая е да му кажа: „Ако съм на фронта, ще се грижиш за мене като за себе си, защото при първата бойна тарапана ще ти светна един куршум отзад…” Но с радио и с „шапкар” не се спори – така че млъквам.

След това - на полигона. Вятърът бръсне, ръцете ми лепнат по бусолата, едва ги движа – зачервени и вкочанени. Така около един час „насочваме” артилерийския огън и „громим” на поразия врага – турската натовска армия (все нея „громяхме”, жив турчин не оставихме за две години!). Когато се върнахме обаче, ръцете ми се подуха и започнаха адски болки…

За лечението в казармата няма да разказвам, това е отделна тема от серията „Зоната на здрача”. Нещата опряха накрая чак до градската болница, но – слава Богу – всичко завърши благополучно.

С изключение на това, че за цял живот ми останаха болките в ръцете. При най-леко застудяване.

Затова днес – с дебелите ръкавици. И преди да съм си изпил кафето на гарата, да не ми се е мярнал някой да ми разправя колко хубаво сме живели някога!..


събота, ноември 14, 2009

Отново за „социалистическия рай” и "капиталистическия ад"

В отговор на коментар към моята вчерашна публикация приведох един цитат по памет. Сега искам да го приведа точно.

Годината е 1973-та. Марина Влади, френска актриса и писателка, извежда за първи път съпруга си Владимир Висоцки, съветски актьор, поет, писател и певец, извън границите на Съветския съюз. Първият град отвъд Желязната завеса, в който спират, е Западен Берлин. Ето какво пише Марина Влади в книгата си „Владимир, или прекъснатият полет”:


„В края на улицата спираме пред витрината на магазин за продукти: лавиците се огъват от месо, кренвирши, салами, плодове и консерви. Ти бледнееш като платно и изведнъж се свиваш на две, прилошава ти. Когато най-сетне се връщаме в хотела, едва не плачеш:

- Как е възможно? Нали те изгубиха войната, а имат всичко, а ние победихме и нямаме нищо! Няма какво да купим, в някои градове няма месо, нищо не достига навсякъде и винаги!

Тази първа, толкова дългоочаквана среща със Запада предизвиква непредвидена реакция. Не щастие, а гняв, не учудване, а разочарование, не обогатяване от откриването на новата страна, а осъзнаване на това колко по-зле живеят хората в твоята страна от хората тук, в Европа...”


Аз нямам какво да добавя…


петък, ноември 13, 2009

За бай Тошо и баба Цола

Тези дни, покрай Десети и падането на Стената, в блогосферата се изписаха доста неща и се развихриха доста спорове за „онова” и „това” време.

Аз ще се отчета в цялата тази обстановка с един виц от „онова” време.


Баба Цола (Цола Драгойчева) казала на бай Тошо (Тодор Живков):

- Тодоре, я да вземем и да отворим границите.

- А, хитра си ми ти – намигнал ѝ бай Тошо. – Искаш да си останем в България само двамката…


Така е, бодлива тел пазеше хората от нашия „социалистически рай” да не избягат в „капиталистическия ад”. Махнеха ли телта - у нас май наистина щяха да останат само бай Тошо, баба Цола, партийните секретари и председателите на ТКЗС-та.


П.П. Хората от „капиталистическия ад” никой не ги пазеше, ама те – глупаците му с глупаци! – не искаха да бягат в нашия „социалистически рай”! Впрочем, няма случай някой днешен нашенец, ревящ за „онова” време, да е избягал в Куба или в Северна Корея...


четвъртък, ноември 12, 2009

Целувка

Първанов нямало да се извинява.

Казано по народному – няма да целува ръка за прошка.

А баба ми по майчина линия, която гъмжеше от всякакви народни мъдрости, казваше: „Който не иска да целува ръка, ще целува дупе”.

Хлъц!..


сряда, ноември 11, 2009

Превод

Когато бях ученик, ми попадна стихотворението на Адам Мицкевич „Смъртта на полковника”. Стихотворението е посветено на графиня Емилия Платер, един от водачите на голямото антируско въстание през 1830-1831 година. След разгрома на въстанието Емилия Платер умира от треска по време на отстъплението в една селска колиба. Но тези подробности ги научих много по-късно.

А стихотворението беше толкова силно и без историческата си подплата, че никога не забравих края му:


„…полковникът бе девойка,

полячка сърцата,

вождът на бунта – Емилия Платер”.


Години след това видях оригинала. И се стъписах. В българския превод краят се оказа фалшифициран. Ето как завършва „Смъртта на полковника” ("Śmierć pułkownika") в оригинал:


„Ach, to była dziewica,

To Litwinka, dziewica-bohater,

Wódz Powstańców - Emilija Plater!”


Подчертал съм думата „Litwinka”. Сещате се сами, че тя не означава „полячка (полякиня)”, както ни убеждава българският превод, а „литовка”…

Не само историята се фалшифицираше някога. Поезията също.


вторник, ноември 10, 2009

Ликвидиране на неграмотността

Тази кичозна порцеланова статуетка се нарича „Активисти”. Статуетката е от 20-те години на миналия век и изобразява двама ликбезовци. В превод от болшевишки новговор ликбез означава ликвидация безграмотности (ликвидиране на неграмотността). След установяването на болшевишка (комунистическа) власт в Русия се подела широка кампания за обучаване на неграмотните и малограмотните. Нищо лошо като идея, но доколко ликбезовците са си свършили наистина работата, малко се съмнявам.

Татко разказваше, че след 1944 година, когато България станала комунистическа държава, у нас също се развихрила подобна кампания. И татко, като учител по това време из Добруджа, трябвало да вземе участие в нея. Той винаги си спомняше за това със смях: „Научавахме хората от селата да си пишат двете имена и ги зачислявахме в графата грамотни”.

Нямало как, неграмотността трябвало да бъде ликвидирана в най-кратки срокове. Такава била партийната повеля. Смееш ли да не я изпълниш?..


неделя, ноември 08, 2009

Иди и прочети!

До днес важеше правилото: „Дойдох, видях, победих”.

Но традициите, както казваше една реклама, не са същите.

От днес нататък има друго правило:


ДОЙДОХ, ВИДЯХ, ПРОЧЕТОХ!


„Всичко толкова е лесно,

не се съмнявай ти;

прекарай времето чудесно –

иди и прочети!”


Къде?

Този въпрос е излишен.

Просто „Прочети това”!


събота, ноември 07, 2009

Три каскета

Моят приятел Джейсън има каскет.


Моят приятел Мат също има каскет.


Накрая и аз имам каскет.


Както пише в Писанието: "По каскетите им ще ги познаете".


Поговорка

Бойко Борисов в "Панорама":

- Който се страхува от мечки, да ходи в гората.

Хм! Аз го зная малко по-иначе, но щом бат` Бойко казва...


четвъртък, ноември 05, 2009

"Блог на деня” при Балтазар

Интересна инициатива е подел Балтазар Иванович. Номинации „Блог на деня”.

Няма да обяснявам подробно за какво става дума, като се придвижите по връзката, ще разберете. Най-добра информация се черпи от извора.

Само ще кажа, че подобни инициативи трябва да се подкрепят и аз ще съм един от тези, които ще участват активно.

Включете се и вие!


сряда, ноември 04, 2009

Грипна ваканция

Паниката е страшно нещо. А когато се подклажда и от медиите, особено в страна, в която властва почти железният принцип „Има го във вестника, значи е вярно”, резултатите не закъсняват.

Точно затова сега съм в грипна ваканция.

Началото на зимата надникна иззад баира и доста училищен народ се разкашля, разкиха и разсополиви. Моя милост също – адаптирам се към каране на велосипеда в студа. Нищо ново и никой нямаше да обърне особено внимание на това, ако не беше паниката около свинския грип. В резултат от която, кихне ли детето в къщи – остава да пази топлата стая.

И това обаче щеше да отмине. Но онзи ден гръмна бомба. По Вакарел се разнесе слух, че при нас има ученик, болен от свински грип. Още на часа някои родители дойдоха и си прибраха децата у дома, макар и здрави. Вчера надхвърлихме границата от 30% отсъстващи. Отсъстващи, а не болни от грип (?). И ето ни във ваканция.

За децата радост. За много от учителите - не. Защото това означава препускане после през пропуснатия учебен материал, което бие върху качеството на преподаването и обучението.

Аз пък се чудя друго. Догодина каква грипна епидемия ще бъде измислена? Имаше пилешки грип. Сега има свински грип. Защо тогава да няма маймунски грип? Някак си по-близко и по-родствено звучи.


вторник, ноември 03, 2009

Проекти

Въпросът с финансирането на разни инициативи в училищата на пръв поглед се гради върху принципа: „Пари няма, действайте!” Но само на пръв поглед. В действителност пари има, но никой не ги дава на готово.

В нашето вакарелско училище създадохме модерен кабинет по английски език, какъвто няма в нито едно училище на община Ихтиман. Парите дойдоха от защитен проект.

В работата си всекидневно използвам преносим компютър, който ми позволява да разнообразявам уроците, за да ги направя максимално достъпни и интересни за учениците. Компютърът е резултат от защитен проект.

Работя също така с мултимедиен проектор, постоянно свързан с въпросния компютър (прожектирам уроците си и ги развивам на екран). Проекторът е по линия на друг проект.

Мога да продължа списъка, но по-важното е, че не сме спрели с постигнатото до тук, а продължаваме с проектите.

В момента разработваме проект за училищна библиотека. С много справочна литература и всякакви книги, свързани с учебния процес. Там предвиждаме да има и филмотека (българска и световна филмова класика; документални, научно-популярни и игрални филми по отделни учебни предмети), и фонотека.

Работим паралелно и върху друг проект, заедно с едно чешко училище от Усти над Лабе, който трябва да осъществи посещения на наши ученици в Чехия и на техви ученици в България.

А вчера директорката ми вика:

- Има един проект, добър е, но нямаме много шансове да го спечелим. Дали да се захващаме и с него?

- Един герой на Жоржи Амаду – казвам – има златна максима: „Човек не може да спи с всички жени на света, но е длъжен да опита”…

Така че – ще опитаме. Пари има, както казах, но никой не ги дава на готово.


понеделник, ноември 02, 2009

Министерски умници

Ето ви една мила картинка.


Ето ви още една.



Това са „произведения” на ученици от пети клас. Как и защо са стигнали до пети клас, след като трябва да са във втори (първи клас не се повтаря!), ще оставя този въпрос настрани.

По-интересното е, че в просветното министерство, където гъмжи от умници, на които умник Гюро може само да завижда, родиха гениалната идея учениците да не повтарят класовете до пети клас, независимо от постиженията им. Като резултат петите класове ще се напълнят с ученици, пишещи по горния начин.

А тръбим, че ще се борим с неграмотността. Глупости на търкалета!


неделя, ноември 01, 2009

Лудории и книги

Блага ми подхвърли един горещ картоф. Да разкажа за своето детство. Не за цялото, разбира се, защото за цялото сигурно ще надмина по обем някогашните десетки томове на другаря Тодор Живков.

Жалко, че снимките от детските ми години са всичките на село, иначе щях да направя един фоторазказ. Може би другото лято, когато си отида пак на село.

А сега, ако трябва да обобщя моето детство, мога да кажа: „Лудории и книги”. За книгите вече писах в „Библиотеката”. А лудориите ми бяха лудешки. Не зная защо, но все кървави истории се въртят в главата ми. Ето, мятам една цигла (защо, вече не помня) и улучвам главата на моя приятел и съсед Гочо. Гочо надува гайдата и хуква към тях, а след малко се появява с бинтована глава. Друг случай: моят приятел Пенко изстрелва от прашката си камък срещу мене (защо, също не помня, играли сме на войници може би) и ме улучва по главата. Аз надувам гайдата и хуквам към нас, а след малко се появявам с бинтована глава.

Вечно ходех с ожулени колене и рани по цялото тяло. Баба ме утешаваше: „Юнак без рана не бива”. Така де, ама аз нито бях много юначен (едно джезве кокали, което реве от най-малката болка), нито раните ми бяха като рани – по цели месеци не заздравяваха.

Между другото, често играех сам. Пресъздавах в игрите си прочетеното от книгите, в което моите приятели не можеха да ми правят компания: не ги бяха чели. Играех на индианци, на пирати (бях си направил на двора цял ветроход от сандъци, три кола за мачти и стари чаршафи за платна), на златотърсачи, на Том Сойер (обясняващ се в любов на Беки). Все едни такива лично мои игри. Иначе заедно играехме не „на книги”, а „на филми”. Не пропускахме филм (на село тогава даваха филми два пъти в седмицата, телевизия нямаше) и след това разигравахме съдържанието му, ако го харесвахме. А го харесвахме, ако не беше любовен, а „боен” (любим ми беше „Двоен обръч”, там имам адаш в изпълнение на Бата Живойнович; „Павле, не пуцай!” – още чувам тази реплика) или приключенски. Веднъж се скарахме с Гочо за разпределението на ролите. Не помня филма, но Гочо настояваше да играя някакъв шофьор (неизвестно защо тогава нямах добро мнение за шофьорите), плюс това отрицателен герой, а той искаше да вземе главната роля, естествено положителна. Аз се опънах, той също, накрая стигнахме до размяна на традиционни любезности. „Дий, Марко!” – виках аз (прякорът на Гочо беше Магарето). „Дядо попе, къде ти е килимявката?” – не оставаше длъжен Гочо (моят прякор беше Попа). Разсърдихме се и развалихме приятелството за около едни час. Толкова долу-горе ни държеше сръднята…

-------------------

Мога да разказвам още, но няма да ми стигне цяла година. Затова спирам до тук, а като си отида на село идното лято, обещавам не само фоторазказ за моето детство, но и цял цикъл от истории, свързани с него. Ще научите защо ме напердаши дядо след едно завръщане от пързалка, как за първи път разбрах, че Георги Димитров не е „добър чичко”, колко сълзи пролях, когато ме оставиха след часовете в първи клас да уча нотите по пеене и разни такива други шантави работи.


А сега прехвърлям топката на Балтазар и Господин И.